Дейвид Морел
Петата професия (11)

8.

Савидж излезе от водата и запълзя към брега. Черният му водолазен костюм се сливаше с нощта. Промъкна се покрай валуните и се вторачи в неясните очертания на скалата пред него, след което отново обърна поглед към морето. Беше казал на англичанина, който го докара с моторницата, да тръгне обратно веднага след като го остави на около половин миля от брега. Не бяха включвали светлините. Нямаше луна, а надвисналите буреносни облаци и тъмнината бяха сигурна защита срещу пазачите. Грохотът на вълните не би им позволил да чуят каквото и да било. Въпреки това Савидж се беше погрижил да сложи шумозаглушител на мотора.

Доволен, че е стигнал незабелязано — освен ако не са го засекли с уреди за нощно виждане — Савидж дръпна силно едно найлоново въже, завързано около кръста му. Усети съпротивление, дръпна по-силно и извади една малка гумена лодка от водата. Зад една скала, която го предпазваше от водните пръски, той разкопча ципа на едно отделение в лодката и извади оттам голяма раница. Водолазният костюм беше запазил нормалната температура на тялото му, докато плуваше към брега в студената вода.

Докато събличаше костюма, потръпна. Бързо прерови раницата и облече черни вълнени дрехи. Беше избрал вълната, защото запазваше топлината на тялото, дори ако се намокри. Чорапите и шапката му бяха от същата тъмна материя. Обу високи до коленете твърди обувки с грайфери и здраво ги завърза. След като се стопли, размаза малко кал по лицето си, а на ръцете си сложи тъмни вълнени ръкавици, достатъчно тънки, за да може да работи свободно. В раницата останаха само инструменти, загънати всеки поотделно в плат, за да не вдигат шум. Той я завърза и я сложи на гърба си. Беше тежка, но не чак толкова, колкото беше свикнал да носи в SEAL. Остави водолазния костюм, шнорхела, очилата и плавниците в същото отделение, закопча отново ципа и привърза лодката към една скала. Не знаеше дали ще бъде принуден да се върне тук, но искаше да се подсигури за всеки случай. Стражата нямаше как да забележи лодката до сутринта.

Савидж стигна до скалата. Вятърът набираше скорост, небето се покриваше от облаци. Дъждът беше неизбежен. „Добре“ — помисли си той. Планът му се основаваше точно на бурята. Ето защо беше избрал именно тази нощ, за да проникне в имението на Пападрополис. Всички синоптици бяха единодушни — около полунощ се очакваха първите есенни дъждове.

Трябваше да стигне до върха преди да се разрази бурята. Макар и висока около шестдесет метра, скалата имаше многобройни цепнатини и оголени места. Савидж беше доста опитен и изкачването в тъмнината нямаше да го затрудни много.

Вятърът се усилваше. Водните пръски достигаха скалата и я правеха хлъзгава. Той се хващаше здраво за изпъкналите места и забиваше по-дълбоко крака в пукнатините. На половината път видя една по-голяма пролука, която според снимките стигаше чак до върха. По негова преценка бяха изминали около десетина минути. Продължи да се изкачва, като опипваше внимателно всяко ъгълче. Пукнатината го предпазваше от вятъра, но изведнъж започна да вали и това го накара да побърза. Скоро откри, че не напипва скала по-нагоре и с облекчение въздъхна, като се увери, че е на върха.

Дъждът се усили и го измокри до кости. Независимо от това той беше добре дошъл, защото му осигуряваше чудесно прикритие. Савидж се запъти към храстите. Калта стигаше до глезените му. Стомахът го присвиваше както в началото на всяка мисия. Страхуваше се, че въпреки старателната подготовка, може отново да се провали. Както преди шест месеца.

Имаше само един начин да разбере това.

Савидж пое дълбоко въздух, обмисли всичко още веднъж и реши да не се поддава на спомени. Опита се да различи нещо в тази бурна нощ и като не видя хора от охраната, изпълзя от храстите.