Дейвид Морел
Петата професия (24)

5.

Към пет дъждът престана. Савидж пресече моста „Джордж Вашингтон“ в този натоварен час. Той попита Главния дали не би пийнал малко затоплено саке от термоса.

Камичи отклони поканата.

Савидж му каза, че плимутът има и телефон, и ако Камичи-сан иска, може да го използва.

Поканата отново беше отклонена.

Това беше целият им разговор.

Освен когато Камичи и Акира размениха няколко думи на около тридесет километра западно от магистрала 80. И то на японски.

Савидж знаеше няколко европейски езика, защото това беше необходимо за работата му, но японският беше много труден за него със сложната си система от представки и наставки. След като Камичи говори английски, питаше се Савидж, защо Главния го изключва по този начин от разговора. Как би могъл да си върши работата, след като не разбира какво казва човекът, когото трябва да защитава?

Акира се наведе напред.

— До следващото разклонение има хотел-ресторант. Мисля, че му казвате „Хауард Джонсън“. Ако обичате, спрете отляво на басейна.

Савидж се намръщи. Имаше две причини за това. Първо, Акира изключително добре познаваше пътя. Второ, английското му произношение беше безупречно. Японците не правеха разлика между „р“ и „л“ и често ги разменяха. Той обаче не казваше „хотер“ или „сплете“, а произнасяше всички думи правилно.

Савидж кимна и се подчини на инструкциите. Излезе от магистралата и се отправи към плувния басейн. Там имаше табела ЗАТВОРЕНО. Отнякъде се появи плешив мъж в анцуг, поогледа двамата японци на задната седалка и вдигна куфарчето, което държеше в ръка. То беше метално, със секретен код, съвсем същото като на Камичи.

— Вземете куфарчето от моя господар, слезте от колата и го разменете с другото — помоли го Акира.

Савидж се подчини.

Върна се в колата и подаде куфарчето на Камичи.

— Моят господар ви благодари — каза Акира.

Савидж наклони глава и отвърна, озадачен от размяната:

— Задължението ми е да служа. Аригато.

— „Благодаря“ в отговор на неговото „благодаря“? Моят господар оценява високо вашата учтивост.