Дейвид Морел
Петата професия (16)

13.

Рейчъл Стоун се спусна безшумно по стълбите с умението на опитен танцьор. В коридора Савидж докосна ръката й, за да я насочи към всекидневната. Възнамеряваше да напуснат къщата през същата врата, която използва на идване.

Тя обаче не се подчини и тръгна към външната врата. Макар че й се искаше да избяга колкото може по-бързо, Рейчъл все пак беше запазила достатъчно здрав разум и не забрави да изключи алармата.

Дъждът продължаваше да вали. Савидж внимателно затвори след себе си. Почувства се прекалено открит на това място, осветен от външната лампа. Искаше да даде на Рейчъл някои указания.

Тя беше изчезнала в бурята.

„О-о, не!“ — той изтича след нея. — „Господи, не разбира ли, че там сигурно има хора от охраната? Не може просто така да прескочи оградата — ще задейства алармата.“

Дъждът се усили. Беше станало по-студено. Макар да потрепери, той знаеше, че някои от струйките, стичащи се по лицето му, бяха от пот. Настигна я с намерението да я замъкне под прикритието на голяма статуя отляво. Изведнъж промени решението си. Тя не бягаше напосоки. Стигна до малка пътечка, която пресичаше алея, водеща до отделна постройка с шест врати, които се отваряха нагоре.

Гаражите. Това беше нейната цел. Тук щяха да се скрият, докато й обясни как да минат през сензорите.

Савидж я настигна и каза с нисък, но настоятелен глас:

— Последвай ме. Ще минем отзад.

Вместо това тя се втурна към една от вратите, която се виждаше много добре от къщата. Опита дръжката, но не можа да отвори.

— Господи, заключена е — изхлипа тя.

— Трябва да минем отзад, за да не ни виждат.

Тя продължаваше да се бори с ключалката.

— Хайде.

В същия момент се обърна към къщата, откъдето се раздаде изстрел. Един от охраната стоеше с вдигнат пистолет до външната врата, оглеждайки се навън.

„По дяволите“ — помисли си Савидж.

Още един.

Надяваше се, че дъждът е достатъчно плътен, за да не ги видят до гаража. Когато се показа и третият, вече беше ясно, че цялата охрана се е заела с претърсването.

— Нямаме избор — каза той. — Идеята ти е доста щура, но сега не мога да измисля нищо по-добро. Отдръпни се.

Дъждът го пронизваше целия, докато се бореше отчаяно с вратата. Когато отвори, Рейчъл се вмъкна преди него и посегна към ключа за лампата. Той успя да затвори точно навреме, за да не би неочакваната светлина да ги издаде на преследвачите им.

Той видя няколко луксозни коли.

— Сигурно ще е прекалено да се надявам, че имаш ключове? Бих могъл да съединя жиците, но това ще ми отнеме поне минута, която благодарение на теб нямаме.

Рейчъл посочи към една от колите — мерцедес лимузина.

— Ключовете са винаги на тях. Никой не би дръзнал да краде от мъжа ми.

— Тогава защо вратата беше заключена?

— За да ми попречи да взема някоя от колите, ако се измъкна от къщи.

Докато говореха, Савидж изтича след нея към мерцедеса. Тя мина откъм шофьорското място и затръшна вратата точно преди да направи опит да я спре. Както и очакваше, ключът беше там. Колата запали и гаражът се изпълни с изгорели газове. Рейчъл натисна един бутон на таблото, който явно беше за дистанционно управление на вратата. Чу се шум и тя бавно се отвори пред мерцедеса. Савидж едва успя да се пъхне вътре и колата потегли. Той затвори вратата секунда преди тя да се удари в предната стена на гаража.

— Едва не ме остави!

— Знаех, че ще успееш.

— А ако не бях успял?

Рейчъл изви наляво кормилото и тръгна по алеята пред гаража. Един проблясък от лампата освети посинялото й, подпухнало лице. Тя натисна по-силно газта и изви кормилото този път надясно, към алеята пред къщата.

Преди да закопчае колана си Савидж политна също надясно.

— Ако не беше успял да се качиш преди да тръгна ли? Имам чувството, че може да се разчита на теб.

— А аз имам чувството, че си кучка.

— Мъжът ми често ме нарича така.

— Извинявай.

— Е, недей да се извиняваш. Имам нужда от спасител, а не от сантименталности.

— Това, от което имаш нужда сега — отвърна Савидж, — са чистачките.

— Знаех си, че може да се разчита на теб.

Савидж се огледа наоколо и видя хората от охраната, които отчаяно се мъчеха да пресрещнат колата. Те носеха оръжие, но не стреляха.

Защо? В това нямаше логика.

След това разбра.

„С удоволствие биха ми пръснали черепа“ — помисли си Савидж. — „Имат картбланш. Не смеят да стрелят от страх да не наранят жената на Пападрополис. В такъв случай те самите нямаше да бъдат застреляни, а щяха да послужат за храна на акулите“.

Блесна светкавица и Савидж видя пред себе си човек. Мъжът имаше оръжие, но както и останалите, не го използва. За разлика от другите той носеше силно фенерче, което беше насочил към шофьорското място с надеждата, че ще заслепи Рейчъл и ще я принуди да излезе от пътя. Тя обаче вдигна едната ръка над очите си и продължи да кара право към мъжа с фенерчето.

Телохранителят скочи встрани толкова леко, че Савидж се зачуди дали е тренирал нещо специално. Човекът беше вече от страната на Савидж и насочи фенерчето този път към него. И в това нямаше логика. Не можеше да заслепи Рейчъл от тази страна.

Изведнъж проумя неговата логика.

Този път насочваше фенерчето не към нея, а към него.

„За да ме разгледа по-добре! И да ме опише на Пападрополис с надеждата, че някой може да ме идентифицира!“

Савидж бързо закри лицето си с ръце. Когато колата отмина, Савидж погледна назад. Останалите тичаха по пътя пред къщата. Всички лампи бяха запалени и силуетите им се очертаваха ясно в нощта. Човекът с фенерчето беше с гръб към къщата. Междувременно той го беше изгасил, но Савидж успя да види лицето, защото в този миг проблесна нова светкавица.

Не можа да го разгледа както трябва. Не само заради дъжда, който се стичаше по стъклото, но и поради това, че все още не виждаше добре след заслепяването. Освен всичко друго мерцедесът бързо се отдалечаваше от мястото, където стоеше мъжът. Все пак Савидж видя достатъчно. Чертите му бяха азиатски. Безшумният му скок преди малко не се дължеше на гимнастически тренировки, както си помисли Савидж в началото, а най-вероятно на някое източно бойно изкуство.

Четири секунди. Толкова време имаше Савидж да разгледа мъжа. Светкавицата угасна. Отново стана тъмно.

Тези четири секунди му бяха достатъчни. Мъжът беше около тридесет и пет годишен, висок около метър и седемдесет и изглеждаше доста силен. Носеше тъмни панталони, които подхождаха много добре на пуловера и якето му. Лицето му беше продълговато. Брадичката и скулите изпъкваха и придаваха решимост на изражението му. Да, беше азиатец. Савидж можеше да бъде и по-конкретен. Беше японец. Той отгатна неговата националност, тъй като мъжът зловещо му напомняше на…

Не искаше да мисли за това.

Акира?

Не! Не е възможно!

Докато мерцедесът се отдалечаваше, Савидж отново си припомни краткия миг, в който зърна японеца. Главното не бяха отличителните черти на лицето му, а меланхолията, която се излъчваше от него. Акира беше най-тъжният човек, когото беше виждал.

Не може да бъде!

Савидж беше като в шок. Той се обърна към Рейчъл. Тя вероятно беше в същото състояние, но успяваше да се контролира.

— Никога няма да минеш през портата.

— Сега ще видиш — каза тя и увеличи скоростта.

— Но портата е стоманена. Освен това е подсилена допълнително.

— Колата също. Бронирана е.

Охраната на входа се дръпна встрани. Желязната порта се надвеси застрашително над тях. Колата се вряза в нея с голяма сила.

Савидж се обърна назад и видя фарове след тях. Той изпадна в мрачно настроение. Вече беше почти сигурен. Човекът в колата зад тях ужасно приличаше на Акира.

— Аз ли те изплаших? — попита Рейчъл.

— Съвсем не.

— Тогава защо изведнъж пребледня?

— Може би току-що видях призрак.