Дейвид Морел
Петата професия (15)

12.

Спалнята беше луксозно обзаведена, но Савидж не обърна внимание на скъпите мебели, тъй като търсеше Рейчъл Стоун. Лампата светеше. Леглото не беше оправено — явно, че съвсем до скоро някой беше спал в него. Но сега стаята беше празна.

Савидж провери под леглото. Надникна зад завесите и видя решетки на прозорците, погледна под канапето и стола.

„Къде се е дянала, за бога?“

Намери банята и светна лампата. Имаше отделно помещение за душа, но и там не я откри.

„Къде ли може да е?“

Отвори друга врата. Оказа се на вграден гардероб, пълен с дрехи. Рейчъл Стоун беше между дрехите. Проблесна ножица. Савидж сграбчи китката й секунда преди да промуши окото му.

— Негодник!

Изкривеното й от яд лице изведнъж се промени, като видя изцапаната с кал физиономия пред себе си.

— Кой… — опита се да каже изненадано тя, но Савидж сложи ръка на устата й и произнесе само с устни:

— Не говори.

Той извади от джоба си едно картонче, загънато в найлон.

Тя се вторачи в това своеобразно съобщение.

СЕСТРА ВИ МЕ ИЗПРАТИ ДА ВИ ИЗМЪКНА ОТ ТУК.

Той го обърна от другата страна, където пишеше:

В СТАЯТА МОЖЕ ДА ИМА МИКРОФОНИ. НЕ ТРЯБВА ДА ГОВОРИМ.

Тя старателно изучаваше картончето… после него… накрая потисна подозренията си и кимна в знак на съгласие.

Показа й следващото съобщение.

ОБЛИЧАЙ СЕ. ТРЪГВАМЕ. ВЕДНАГА.

Но Рейчъл Стоун не се помръдна.

Савидж обърна листчето.

СЕСТРА ВИ МИ ДАДЕ ТОВА КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ МЕ ИЗПРАЩА ТЯ.

Показа й годежен пръстен с огромен диамант.

Този път вече наистина повярва. Пръстенът я убеди окончателно. Посегна към една рокля от гардероба. Савидж хвана ръката й, за да я спре. Посочи с глава към чифт маратонки, джинси и пуловер.

Тя разбра. Без следа от неудобство свали нощницата си.

Савидж се опита да не я гледа и се обърна към вратата, откъдето всеки момент можеше да нахълта охраната.

„По-бързо“ — молеше се той наум. Пулсът му се ускори.

Погледна отново към нея, но беше прекалено зает с други мисли, за да се заглежда в чувствените й бедра и копринените бикини, върху които точно в момента нахлузваше джинсите.

Вниманието на Савидж беше насочено по-скоро към други два аспекта от външността й.

Първо: Рейчъл Стоун, макар и десет години по-млада, изглеждаше като близначка на Джойс. Висока, слаба, с наситени сини очи. Съвършена овална форма на лицето, обрамчено с прекрасна коса до раменете. Все пак имаше разлика. Косата на Джойс беше светла, докато на Рейчъл беше кестенява. Това нямаше особено значение. Приликата си оставаше поразителна.

Второ: лицето на Джойс беше спокойно и загоряло, докато това на Рейчъл беше насинено и подпухнало. Не стига че изнасилва жена си постоянно, но отгоре на това я бие и то така, че юмруците му да оставят задълго следи. Унижението — ето кое оръжие беше избрал този деспот.

Но дотук. За първи път Савидж се почувства не само професионално, но и морално ангажиран. Рейчъл може би — или със сигурност — е достатъчно разглезена от лукса. Но нищо не дава право на който и да било да се отнася така брутално с нея.

„Добре, Пападрополис“ — помисли си Савидж. — „Започнах всичко това, за да докажа нещо на себе си, но сега ще го довърша, за да докажа и на теб. Мръсно копеле!“

Потръпна от възмущение.

Рейчъл беше готова.

Наклони се към ухото й и прошепна едва чуто, като същевременно не пропусна да отбележи дискретния аромат на парфюма й:

— Вземи само най-необходимото.

Тя мълчаливо кимна с глава и се наклони към него. Гласът й погали слуха му:

— Ще ви дам всичко, което пожелаете. Само ме измъкнете оттук.

Савидж посочи с глава към вратата.