Дейвид Морел
Петата професия (17)

14.

Савидж беше обмислил няколко варианта за измъкване от острова. При идеално стечение на обстоятелствата те трябваше да се доберат до един мотоциклет, оставен на склона на около половин километър оттук. След това имаха избор между три различни заливчета, във всяко от които чакаше моторна лодка, която трябваше да ги отведе до риболовен траулер, обикалящ около острова.

Първото затруднение дойде от времето. Докато се промъкваше към имението, дъждът беше добре дошъл — колкото по-силно валеше, толкова по-добро прикритие имаха. Той се надяваше, че по-късно бурята ще отслабне, а вместо това тя се засилваше. Вятърът беше прекалено силен, а морето прекалено бурно. Не можеха да използват лодките.

Разбира се Савидж никога не разчиташе само на времето дори прогнозите на синоптиците да бяха в негова полза. Един от помощниците му беше намерил изолирана пещера, в която можеха да изчакат да премине бурята. Савидж не се безпокоеше, че ще ги преследват с кучета, тъй като Пападрополис страдаше от фобия към кучетата и не позволяваше да се използват дори за охрана. Даже в имението да имаше кучета, дъждът щеше да попречи на преследването. Беше пресметнал и вероятността лодките да бъдат намерени. Той уреди хеликоптер, който чакаше на съседния остров Делос. Трябваше само да се свърже с него чрез радиопредавателя и хеликоптерът щеше да дойде на уреченото място.

Ако времето не се променеше обаче, хеликоптерът нямаше да може да излети. Ами ако хората на Пападрополис са в района на срещата? Освен това трябваше първо да се измъкнат от преследвачите си и тогава да мислят как да се доберат до пещерата. Оставаше само една възможност. Най-неблагоприятната.

— Малко по-напред пътят се разклонява. Завий наляво — каза той.

— Това значи да тръгнем на северозапад към…

— Миконос — кимна той.

— Селището е като лабиринт. Ще се окажем в капан преди да успеем да се скрием!

— Не смятам да се крия — Савидж се вторачи отново в светлините зад тях, които бързо се приближаваха.

Акира? Не може да бъде!

— Не разбирам как така няма да се крием. Какво ще правим тогава?

— Ето го разклонението. Прави каквото ти казвам. Завий наляво.

Веднага след като минаха портала, бетонната алея се смени с черен път. Дъждът беше размекнал пръстта и тежкият брониран мерцедес затъваше в калта. Напредваха доста бавно. Савидж се успокояваше с мисълта, че другата кола среща същите трудности. После забеляза, че фаровете зад тях бяха повече — значи преследвачите им се бяха увеличили.

Разкаляният път беше принудил Рейчъл да кара с не повече от тридесет километра в час, но дори и с тази скорост тя едва успя да удържи колата, когато зави според инструкциите наляво. За малко да се хлътнат в канавката.

— Доволен ли си?

— Засега. Между другото караш доста добре.

— Опитваш се да ми повдигнеш самочувствието, нали?

— Няма да ти навреди. Казах ти истината.

— Мъжът ми непрекъснато ме лъже. Откъде да знам…?

— Че аз не те лъжа ли? Аз отговарям за твоята сигурност и ако не се справяше добре, щях да те накарам да си сменим местата.

— Тогава комплиментът се приема — тя сбърчи чело от напрежение и успя да увеличи скоростта.

Савидж отново погледна назад. Светлините оставаха на същото разстояние зад тях.

— Мъжът ми е наел глупаци. Можеха поне да опитат да стрелят по гумите.

— Нямаше да е от голяма полза.

— Не те разбирам.

— Гумите на такива тежки коли се подсилват. Те издържат на обикновени куршуми и дори на 45-ти калибър.

— Какво ще правим в Миконос?

— Ако стигнем дотам. Сега внимавай само къде караш.

Бяха стигнали селцето Ано Мера. В този късен час то беше тъмно, хората вече спяха. Мерцедесът увеличи скоростта по чакълената настилка. Много скоро обаче Рейчъл бе принудена да вдигне крака си от газта, защото излязоха отново на черен път. Савидж въздъхна.

— Нещо не както трябва ли направих? — не разбра въздишката му тя.

— Не. Мислех си, че мъжът ти може да е наел хора в селото. Не беше изключено да се натъкнем на засада.

— Добре си научил урока си.

— Опитвам се, но винаги изниква по нещо непредвидено. Знанието е сила. Невежеството…

— Доизкажи се. Какво имаш предвид?

— Невежеството е смърт. Мисля, че ни настигат.

— Забелязах в огледалото. Като приказваме не ме е страх толкова. Ако ни хванат…

— Няма да позволя да те наранят.

— Докато не се върне мъжът ми. Да ме бие преди да ме изнасили. Но теб ще…

— Ще ме убият.

— Тогава защо ми помагаш? Колко ти плати сестра ми?

— Няма значение. Внимавай за пътя. Трябва да се доберем до Миконос, той е само на осем километра. И прави каквото ти кажа.

— Значи имаш някакъв план.

— Имах няколко, но съм принуден да използвам този — Савидж погледна към преследвачите. — Животът ти зависи от това дали ще изпълняваш безпрекословно инструкциите ми.

— Когато ми заповядва мъжът ми, обикновено не се подчинявам. Но когато ми заповядваш ти, съм готова да те следвам и в ада.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да го доказваш.