Дейвид Морел
Петата професия (111)

4.

Рейчъл спеше, Савидж пазеше и двамата. Падаше мрак. Малко преди залез-слънце тя се разбуди.

— Сега е твой ред — настоя тя.

— Не, аз трябва…

— Да спиш — довърши тя вместо него. — Каква полза от теб, ако си капнал.

— Но ако хората на Хейли…

Тя нежно издърпа пистолета от ръката му. Савидж си припомни случилото се миналата нощ. Бе сигурен, че тя ще го използва, ако се наложи.

— Мислиш ли, че…

— А как ще стигнем до нашия плаж?

— Ако нещо те притеснява…

— Ще те събудя. Само ако има нужда и целта не е ясно различима. Или смяташ, че отново ще загубя контрол и ще започна да стрелям… без причина…

— Не, мислех си, че ти не си родена за моя начин на живот. Не заслужаваш такава съдба.

— По дяволите този живот. От него искам само теб. Постави глава на скута ми.

Той се колебаеше.

— Хайде, направи го. Легни в скута ми. Ако си уморен, ще допуснеш грешки. Ето така. Не е ли добре?

— Вече минава шест. Пропуснахме обаждането на Акира. Той ще…

— Ще се изнерви, да. Но ще се обади утре сутринта.

— Ако междувременно не възникнат проблеми. Не трябваше да се разделяме.

— Нима имахме избор? — запита Рейчъл. — Как само говориш за него… връзката помежду ви… Почти ревнувам.

— Спомни си къде е главата ми.

— Да, затвори очи.

— Съмнявам се, че ще мога да заспя.

— Ако се пренесеш на онзи плаж. Представи си плискането на вълните. Дори и да не заспиш, ще се отпуснеш и ще си починеш.

— Веднага щом се стъмни…

— Да, ще те събудя. Обещавам. Нали и аз искам да се измъкна оттук?