Дейвид Морел
Петата професия (113)

6.

Движението бе доста натоварено. Колата с мъка си пробиваше път, но най-после стигнаха до „Гиндза“. Акира им бе обяснил, че името означаваше „сребро“. Преди няколкостотин години там се е намирал монетният двор. По-късно мястото се превърнало в търговски район — с хиляди магазини, барове и ресторанти. Савидж не бе виждал толкова много неонови светлини. Навсякъде, накъдето обърнеше поглед, нощта бе превърната в ден. Безброй много цветове и ефекти — някои постоянно мигаха, други изписваха гигантски реклами. Фаровете на непрекъснатата върволица от коли добавяше допълнителен блясък на спектакъла. По улиците се разхождаха добре облечени пешеходци.

Савидж нямаше никакво намерение да показва бележката на Акира на шофьора. Полицията би могла да разпита всички таксиметрови водачи. Освен това нямаше нужда да ходят в ресторанта преди девет на следващата сутрин.

Савидж имаше друго наум, когато каза „Гиндза“. Те можеха да искат да се позабавляват в този район, както правеха повечето чужденци. Двамата с Рейчъл трябваше на всяка цена да се опитат да се смесят с тълпата. Освен това имаха нужда от чисти дрехи, но нямаше начин да се върнат на гарата, където бяха оставили багажа си, след като така експертно ги бяха проследили.

Слязоха от колата. Заля ги музика, долитаща от многобройните ресторанти и барове, а също и най-различни миризми.

Въпреки че им се искаше да затичат, трябваше да се движат в крак с останалите пешеходци, за да не привличат внимание. Но въпреки усилията, някои пешеходци продължаваха да се взират в тях. „Защо ни зяпат така? Нали сме на «Гиндза»? Може би заради мръсните лица и изпокъсаните дрехи. А и Рейчъл е боса“.

— Трябва да открием… — дръпна я за ръката той, но внезапно спря пред магазин за електроника, вцепенен от лика, който видя на екрана на многобройните телевизионни приемници. Звукът не проникваше през стъклото. Но това нямаше значение, езикът и без това му бе непознат. Пред него бе ликът на Муто Камичи… Кунио Шираи… Мъжът, когото бе видял да разсичат на две в планинския хотел… Сега бе ограден от хиляди ентусиазирани японци, държащи антиамерикански лозунги, възпирани от вратите на американска военновъздушна база. От другата страна на оградата нервно се разхождаха американски войници.

Предаването бе подобно на онова, което бяха гледали в Америка, както и на снимките във вестниците.

Но имаше две съществени различия.

По-ранните протести бяха пред граждански обекти. Броят на демонстрантите бе значителен, но сега бе нараснал драматично.

На екрана се появиха някои познати лица на американски държавници — Държавният секретар, говорителят на президента с напрегнато изражение. След тях отново се показа Камичи-Шираи, който подбуждаше протестиращите. Всяка негова дума ожесточаваше тълпата. Лицата на демонстрантите бяха изкривени от гняв.

— Тази поредна протестна акция сигурно е била проведена днес, докато хората на Хейли ни дебнеха из парка — обърна се Савидж към Рейчъл. Тя беше бяла като платно. — Добре ли си?

— Какво става тук? Защо е всичко това?

— Може би някакъв инцидент, за който не знаем. Но Камичи или Шираи, без значение, няма нужда от предлог. На прицел е Америка. Присъствието ни в Япония.

— Но нали Америка и Япония са приятелски страни?

— Не са, ако погледнеш тези демонстрации — Савидж се обърна, защото усети, че ги наблюдават. Зад гърба му се тълпяха японци.

— Да се махаме оттук — предложи той. — Предишният император Хирохито почина през януари осемдесет и девета, нали?

— Да. И какво от това?

— След поражението на Япония във Втората световна война Мак Артър настояваше Япония да приеме нова конституция. Още преди това, когато Япония разбра, че е победена през четиридесет и пета, Америка искаше императорът да излезе със съобщение по радиото, че страната се предава безусловно, а той самият се отказва от божествения си произход, да признае публично, че е човек, а не божество.

— Спомням си, че съм чела за това. Япония бе шокирана.

— Но Мак Артър успя да реформира страната. Една от най-строгите промени в новата конституция бе разделянето на църковната от държавната власт.

— Какво общо има това със смъртта на Хирохито?

— Погребението му. В нарушение на конституцията бяха смесени религиозните и държавни ритуали. Америка не протестира. Поради голямата икономическа мощ на Япония всички страни изпратиха свои високопоставени представители. Те стояха безмълвно, скрити от проливния дъжд под дървени навеси, докато японците ескортираха тялото на починалия император до храма, в който бе отслужена шинтоистка служба — традиционните религиозни японски погребални обичаи. Никой не се обади, не каза, че това е незаконно, против конституцията, че така започва Тихоокеанската война.

— Просто са отишли, за да почетат смъртта на един голям държавник.

— Или по-скоро са треперели от страх, че ако се противопоставят, Япония ще се разгневи и ще им отреже кредитите. По дяволите, те финансират по-голяма част от бюджетния дефицит на Америка. Докато притежават пари и власт, могат да правят каквото си искат.

— Тук аргументите ти не издържат. Японското правителство не е толкова безотговорно — възпротиви се Рейчъл.

— Докато страната се управлява от умерени политици. Но ако такъв като Камичи дойде на власт? Представи си, че се възстанови старото положение и управлява някоя радикална партия? Известно ли ти е, че Япония, за която се твърди, че не е милитаристична държава, харчи повече за отбранителни нужди, отколкото която и да е държава от НАТО, с изключение на Америка? А всички са насочили погледи към Южна Корея. Китай също създава проблеми.

Савидж осъзна, че говори твърде високо. Минувачите учудено го гледаха. Рейчъл продължаваше да куцука с босите си крака.

— Хайде, трябва да се погрижим за теб.

Ярко осветен магазин за спортни стоки привлече вниманието им. Влязоха вътре. Почти нямаше други купувачи. Двама японци на входа — млад мъж и момиче — им се поклониха учтиво, но учудено погледнаха краката на Рейчъл, обути само в чорапи. Савидж и Рейчъл им отговориха с поклон и бързо тръгнаха към щандовете. След осем минути вече бяха готови с покупките и преоблечени. Носеха мръсните дрехи в найлонов плик, който изхвърлиха в контейнер за отпадъци недалеч от магазина.

— Е, вече е по-добре — въздъхна Рейчъл. — Толкова е приятно да не куцукаш бос.

— Да не говорим, че вече не изглеждаме като извадени от помийна яма. Само няколко петна по лицето, но не е толкова зле — Савидж я разглеждаше възхитен. — Хващаш окото.

— По-рано каза — разсъждаваше Рейчъл, — че голяма част от онова, което вършим, може да се предвиди, като се имат предвид проблемите, с които се сблъскахме. Но този парк няма нищо общо. Ние случайно попаднахме там.

— Да, твърде често ни засичаха. Не разбирам как го постигат.

— О, мили боже! — възкликна Рейчъл. — Просто ми хрумна нещо. Ние през цялото време предполагаме, че Хейли ни преследва, за да ни спре.

— Така е.

— Ами ако обърнем случая? Ако той иска да ни предпази от нещо?

Савидж се обърка. Преди три седмици единствената му грижа бе да не се провали в мисията си. А сега? Рейчъл го хвана за ръката. Загледа го с широко отворени очи.

— Ти пребледня.

— Не, нищо ми няма — отвърна той. — Само за миг… добре съм. Не, вие ми се свят.

— И аз съм извадена от равновесие. А не сме и хапвали нищо от вчера. Ето един ресторант. Да седнем, да си починем и похапнем. Да избистрим главите си.

Вместо Савидж инициативата пое Рейчъл. А той се почувства така безпомощен, че не можеше и да помисли да се противи на волята й.