Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (99)

98.

Лежах проснат на пода в банята, сред кръв и следи от повръщано, както и някакви слузести течности, отделяни от тялото ми, които не би трябвало да виждат бял ден.

Ала въпреки това бях щастлив като свиня в кочина. Вече нямаше значение дали още ме боли отвън или отвътре, горе или долу. Важното бе, че съм жив.

И можех да разговарям по телефона.

— Тук 911, Спешна помощ…

Сателитът ме бе свързал с централата. Помощта щеше да стигне до мен за броени минути. От мен сега се искаше само да им кажа къде, по дяволите, се намирам в момента.

Веднага заговорих на операторката:

— Името ми е Джон ОʼХара, агент от ФБР. Аз съм…

Стрелят по мен!

Чух как пистолетът изгърмя, видях как дървената врата се разцепи и по пода на банята се посипаха трески. Куршумът прелетя край ухото ми и се заби във фаянсовите плочки зад мен. Всичко това се случи за един миг, но на мен ми се стори като забавен кадър от криминален филм.

Само след секунда последва вторият изстрел. Усетих само силното опарване. С първия куршум бях извадил късмет. Но не и с втория. Улучи ме в рамото, прониза мускула и изскочи отзад. Очите ми се впериха в дупката на ризата ми и бързо нарастващото кърваво петно.

Мамка му, улучи ме!

Телефонът изпадна от ръката ми и за част от секундата аз застинах. Ако бях останал за цяла секунда в тази позиция, смъртта щеше да ме застигне.

Но инстинктите ми все пак надделяха. Претърколих се наляво, по-настрани от вратата, извън линията на стрелбата.

Третият изстрел на Нора изгърмя толкова силно, че куршумът прониза вратата и откърти една фаянсова плочка от стената — при това точно там, където бях само преди секунда. Щеше да ме прониже право в гърдите.

— Как ти харесва това, ОʼХара? — провикна се тя. — Това е моята застрахователна полица!

Не отвърнах нищо. Да се опитвам да разговарям с нея, означаваше да си изпрося още един куршум. Изчаквах тя да се обади, обаче Нора нищо не каза.

Единственият звук, който се чуваше, беше приглушеният глас на операторката от 911, долитащ от моя мобилен телефон, лежащ на няколко метра от мен на пода:

— Сър? Там ли сте още? Какво става там? Отговорете!

Или може би говореше нещо подобно, не помня със сигурност. Но това вече нямаше значение за мен. Единственото, което бе от значение за мен сега, не бе телефонът.

Бавно притеглих левия си крак и вдигнах края на панталона. За предстоящата нощувка сред природата не си бях взел четка за зъби, но бях опаковал нещо друго.

Откопчах кобура и измъкнах 9-милиметровата берета. Ако Нора се готвеше да щурмува вратата, бях готов за нея.

Държах пистолета с две ръце и чаках.

Къде си ти Нора — любовта на живота ми?