Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (66)

65.

Нямах никакво време за губене. След като приключих разговора със Сюзън, веднага набрах номера на мобилния телефон на Нора. Тя не отговори. Оставих й съобщение и не пропуснах да я уверя, че имам добри новини за нея.

Нора също не си губеше времето. Обади ми се почти незабавно.

— Малко добри новини ще ми се отразят много добре — започна тя.

— И аз така си помислих. Тъкмо затова веднага ти се обадих.

— Не се ли отнася до… — Гласът й изведнъж заглъхна.

— Да, получихме резултатите от втората аутопсия — обясних й аз. — Макар да не съм съвсем сигурен дали това са добри новини за теб, все пак мисля, че ще се зарадваш да узнаеш, че всичките последни тестове потвърждават изводите от първата аутопсия.

Тя нищо не отвърна.

— Нора, там ли си?

— Тук съм — обади се тя след още една пауза. — Имаш право. „Добри новини“ наистина не е точно терминът, с който могат да бъдат описани.

— Може би да го наречем облекчение?

— Може би е това — задавено отговори тя. — Сега Конър най-после почива в мир. — Нора заплака тихо и трябва да призная, звучеше съвсем убедително. След последното подсмъркване тя ми се извини.

— Не бива да страдаш. Зная колко ти е трудно. Или може би зная много малко за твоите преживявания.

— Работата е там, че все още не мога да престана да мисля за това. Наистина ли изровихте ковчега му?

— Това бе едно от най-неприятните ми преживявания, откакто практикувам тази професия.

— Това означава ли, че и ти си бил там?

Настъпи моментът на истината.

— Опасявам се, че беше точно така.

— А какво стана с онзи тип, който е отговорен за всичко това?

— Имаш предвид онази откачалка ОʼХара?

— Да, нещо ми подсказва, че той предпочита лично да се наслаждава при изпълнението на заповедите си.

— Може и така да е — казах. — Но все още е в Чикаго. Между нас казано, той не е от онези, които са склонни да си цапат ръчичките. Добрите новини обаче — и аз мисля, че все още можем да ги наричаме „добри новини“ — включват и това, че ОʼХара най-после реши да престане със своята инквизиция.

— Искаш да кажеш, че той вече никого не подозира?

— О, той винаги ще подозира някого. Всеки или всичко около него. Но конкретно в този случай съм склонен да допусна, че най-после ще осъзнае реалните факти и ще ги приеме такива, каквито са. Така че „Сентениъл Уан“ ще ти изплати 1,9 милиона долара до последния цент.

— А кога ще стане това?

— Остават някои стандартни процедури… Нали знаеш, прехвърляне на документите от отдел в отдел. Бих казал, че до една седмица ще получиш чека. Това звучи ли окуражаващо?

— Повече от окуражаващо. Има ли още нещо, което междувременно трябва да свърша? Да попълвам някакви документи?

— Само да се подпишеш, но чак когато получиш парите. А, да, има още нещо, което трябва да направиш.

— И какво е то?

— Да ми позволиш да те почерпя един обяд, Нора. Заради всичките неприятности, в които те въвлякох, ти дължа поне този жест.

— Всъщност не е необходимо. Освен това не ти си този, който ме въвлече в неприятности. Ти беше много мил. А аз ценя това, Крейг.

— Знаеш ли, май имаш право — засмях се аз. — Тогава да обядваме заедно. Случаят си заслужава да похарча малко от парите на компанията.

— Амин — отвърна тя и на свой ред се засмя. Свободно и с облекчение. Без никакво притеснение. И без никакви задръжки.

Прозвуча като музика за моите уши. Или като звук от падането на нечий гард.