Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (52)

51.

Ресторант „Синята лента“ не би могъл да се пребори за челно място в класациите за кухня, обзавеждане и обслужване, но в сравнение с останалите крайградски заведения изглеждаше напълно приличен. Яйцата на очи никога не бяха „сополиви“, бутилките с кетчуп почти винаги бяха пълни, а келнерките — макар че трудно биха издържали състезанията по миловидност или тестовете за интелигентност — все пак бяха професионалистки. Приемаха поръчките почти без грешки и не закъсняваха да доливат чашите с кафе.

Щом се появих там в четири и две-три минути, салонният управител ми кимна като на стар познайник. Откакто наскоро се преселих в този район „Синята лента“ се бе превърнал в моето любимо заведение за хранене. И макар да бях сигурен, че наоколо могат да се намерят по-добри свърталища, въобще не си направих труда да ги издирвам.

— Всъщност днес ще бъдем двама — уведомих управителя, който още щом ме видя, автоматично грабна от масата до него само един екземпляр от папката с менюто. Той беше грък и носеше изпоцапана черна жилетка, нахлузена върху изпомачкана бяла риза. Обичайна гледка за подобни заведения.

Нора се появи след няколко минути. Махнах й от мястото си — стратегически подбрано тапицирано в червено сепаре в дъното. Носеше тъмна пола, кремава блуза, която приличаше на копринена, и обувки с високи токчета. Всичко това заради мен ли, Нора? Не биваше да си правиш труда. Тъй като вече бе късно за обяд и рано за вечеря, салонът беше полупразен. Тя лесно ме откри.

Приближи се до мен и си стиснахме ръцете. Аз й благодарих, че се бе отзовала на поканата ми. Направи ми впечатление, че ухае много приятно. Бъди нащрек, Крейг.

Щом Нора се настани, келнерката веднага довтаса до масата, като този път бе малко по-общителна от обичайното за нея, и изрече с усмивка:

— Добър ден, госпожице.

Двамата с Нора си поръчахме кафе, но аз си позволих да добавя към него и резен от ябълковия пай. Не бе препоръчително за талията ми, но реших, че е добър стратегически ход. Искам да кажа: как да не вярвате на някой, който си поръчва ябълков пай?

След отдалечаването на келнерката погледнах към Нора и се уверих, че ще трябва да се постарая да огранича диалога до абсолютния минимум. Езикът на тялото й говореше съвсем красноречиво: стегната, владееща се, напрегната. Беше дошла тук, за да узнае някакви лоши новини и нямаше никакъв интерес да удължава съспенса.

И така, играта можеше да започне.

— Чувствам се ужасно — започнах аз. — През цялото време разпитвах кого ли не за това разследване. Всичките се надпреварваха да ме уверят, че се касаело за напълно стандартна процедура и нямало никакъв повод за безпокойство. И изведнъж вчера… — Гласът ми пресекна и отчаяно поклатих глава.

— Какво? Какво стана вчера?

— В дъното на всичко е този проклет Джон ОʼХара! — избухнах аз. Е, не стигнах дотам да се разкрещя, но възгласът ми все пак бе достатъчен, за да се обърнат към мен главите на посетителите от съседните две-три маси. — Не знам защо са позволили на такъв тип да оглавява разследванията. Та това просто не е необходимо.

Нора ме погледна и зачака. Състояние, което никак не бе обичайно за нея.

— Той очевидно се е свързал с ФБР — изрекох аз.

Тя примигна учудено.

— Нищо не разбирам.

— Нито аз, Нора. ОʼХара се очертава като най-подозрителния човек, когото някога съм срещал. Вечно си въобразява, че целият свят е вплетен в някакви конспирации. Няма да намериш по-тежък случай от неговия.

— Чудесно, няма що! — Нора се облегна назад и раменете й се отпуснаха. Зелените й очи примигаха смутено. Почти изпитах жалост към нея. — ФБР? Какво означава това?

— Става дума за нещо, което никой опечален, скърбящ близък на някой покойник не би могъл да понесе спокойно. — Последва кратка, но сладникаво — драматична пауза. — Опасявам се, че тялото на твоя годеник ще бъде ексхумирано.

— Какво?

— Да, зная, звучи ужасно и ако мога нещо да направя по този въпрос, няма да си спестя усилията. Ала нямам това право. Поради кой знае каква причина онзи идиот ОʼХара отказал да приеме, че един четиридесетгодишен мъж може да умре от сърдечен удар. Искал да се извършат още изследвания.

— Но нали имаше аутопсия?

— Знам… знам…

— Нима този ОʼХара не вярва на резултатите?

— Не е само това, Нора. Той иска да се извършат по-прецизни тестове. Обикновено аутопсиите от общ вид са… как по-точно да го кажа… е, те си остават от общ характер. Затова при тях невинаги се откриват някои неща.

— Какво искаш да кажеш с това някои неща?

Въпросът й увисна във въздуха заради появата на келнерката. И докато оставяше двете кафета и моя ябълков пай, аз не изпусках Нора от очи. Нямаше съмнение, че чувствата й бяха искрени. Докато мотивацията за тях не ми беше толкова ясна. Дали тя беше една опечалена годеница, или убийца, внезапно застрашена от изобличаване?

Келнерката ни остави сами.

— Какви неща? — повторих като ехо аз. — Ами редица неща, предполагам. Например — говоря само хипотетично, — ако Конър е злоупотребявал с наркотици или е боледувал от нещо, за което е скрил при предварителния медицински преглед, и това не е било записано при съставянето на застрахователната полица… всичките тези неща навярно биха могли да бъдат установени при една ексхумация и така да се анулира застраховката.

— В случая обаче няма нищо подобно.

— Ти го знаеш и ако трябва да бъда напълно откровен — това е извън протокола, — зная го и аз. Обаче за нещастие Джон ОʼХара не го знае.

Нора разкъса на две пакетчето захар от онези, дребните. Изсипа захарта в кафето си. После повтори тази операция с още едно пакетче.

— Знаеш ли какво? — рече тя. — Предай на ОʼХара, че може да си задържи парите. Не ги искам.

— Не е толкова просто, Нора. „Сентениъл Уан“ наистина притежава законните права да прехвърли цялото разследване на полицията, като се постарае преди това да изясни всички противоречия. Може да ти звучи странно, ала в това отношение не разполагаш с никакви шансове.

Тя отпусна лакти върху масата. После стисна глава между дланите си. Когато отново повдигна глава, видях как една сълза се търкулна по бузата й.

— Ти наистина ли се готвиш да изкопаеш ковчега на Конър? — прошепна тя. — Това ли ще направиш?

— Безкрайно съжалявам — започнах аз и наистина в този миг действително се чувствах зле. Ами ако тя се окаже невинна? — Сега разбираш ли защо не ми се искаше да проведем този разговор по телефона? Единственото, което сега мога да ти доверя, е, че ако аз бях на мястото на ОʼХара, никога не бих постъпил така.

Докато изговарях тези думи, аз я следях как подсушава очи с кърпичката си, но в главата ми продължаваха да отекват думите на баща ми:

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Все още не мога да се закълна дали сълзите на Нора бяха искрени или не, но поне едно знаех със сигурност: тя бе започнала да ненавижда Джон ОʼХара. И колкото повече го мразеше, толкова по-лесно щях да спечеля доверието й.

Доста иронична ситуация, длъжен съм да призная.

Понеже Джон ОʼХара въобще не се намираше в Чикаго в централата на „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.

Вместо това Джон ОʼХара се намираше в ресторант „Синята лента“ и се наслаждаваше на резена ябълков пай, макар че отговаряше на името Крейг Рейнълдс.

Пък и застрахователното дело не беше точно моята игра.