Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (101)

100.

Вонята на изгорелия ориз, идваща откъм печката, бледнееше в сравнение с миризмата на амонячните соли.

Когато разтърсих глава и отворих очи, видях надвесени над мен двама местни полицаи. По-възрастният поставяше турникет на раненото ми рамо, докато по-младият — някъде към двадесет и две годишен — ме гледаше с невярващ поглед. Не бе нужно да си четец на мисли, за да се досетиш какво си мисли.

Какво, по дяволите, те е сполетяло, приятел?

Но аз също имах един въпрос:

— Хванахте ли я? — успях да изговоря едва-едва.

— Не — отвърна другото ченге. — Макар че още не сме съвсем сигурни кого трябва да издирваме. Единственото, което знаем, е името й. Но как изглежда и с каква кола е побягнала, виж, за това нямаме представа.

Обясних му бавно, със запъване. Дадох пълното описание на Нора, заедно с нейния червен спортен мерцедес и адреса й в Брайърклиф Манър. Или къщата на Конър Браун. Но независимо от това не съществуваше голяма вероятност тя да се е насочила именно там. Не би дръзнала, нали?

По-младият полицай извади радиопредавателя си и предаде тази информация. Освен това попита за линейка — за линейката, предназначена за мен.

— Вече би трябвало да са тук — увери ме той.

— Никога не съм бил персона с висок приоритет — заядливо промърморих аз.

Междувременно неговият партньор довършваше поставянето на турникета.

— Ето, това ще издържи, докато пристигне колата на спешната помощ.

Аз му благодарих. Благодарих и на двамата. Внезапно ми хрумна, че тези двамата много си приличат, че изглеждат като баща и син. Попитах ги и се оказа точно така: полицаите Уил и Мич Крейвънс, съответно. Всичко в тях олицетворяваше нагледно нашите представи за спокойния живот в малкия град.

Опитах се да се надигна.

— Чакай, чакай, почакай — развикаха се двамата Крейвънс. От мен сега се искало само да лежа кротко и да си почивам.

— Трябва ми телефонът.

— Къде е? — попита Мич Крейвънс. — Ще отида да го донеса.

— Трябва да е в банята на първия етаж. Не е зле също да проверите какво става с печката.

Мич кимна към баща си.

— Веднага се връщам.

Докато се бавеше вътре, си припомних какво ми бе споменала Нора: тя притежавала тази хижа, оставена й от някакъв неин бивш клиент.

— Хей, Уил, има вероятност ти да познаваш Нора — казах аз. — Тази хижа е нейна, но й била отстъпена от някакъв неин клиент, който после умрял.

— Така ли ти каза тя?

По начина, с който го произнесе, разбрах какво ще последва.

— Тя спомена ли името на този предполагаем неин клиент? — попита той.

— Не. Но имаше ключове за вратата.

Уил поклати глава.

— Това място принадлежи на Дейв Хейл. Той може и да е бил неин клиент, може и да не е, но мога да те уверя, че е жив и здрав.

— А той, между другото, богат ли е?

Той сви рамене.

— Предполагам. Срещал съм го само няколко пъти. Живее в Манхатън. Защо? Смяташ ли, че е в опасност?

— До тази нощ — вероятно да. Но сега ми се струва, че е в безопасност.

Мич се върна, понесъл моя мобилен телефон в ръка.

— Намерих го.

Взех го и вдигнах капака. Трябваше да се обадя на Сюзън и тъкмо се готвех да набера номера й, когато тя ме изпревари.

— Ало?

— Чукал си не когото трябва — прозвуча един глас. — Здравата се издъни, ОʼХара.

Отново бях сбъркал.

Тя обаче не звучеше истерично. Вместо това бе напълно спокойна. Прекалено спокойна. И едва тогава за пръв път се изплаших от Нора Синклер.

— Ще те нараня там, където най-много ще те заболи. На път съм към твоя дом, ОʼХара… истинския — додаде тя. — Сещащ ли се, Ривърсайд?

Щрак.

Телефонът падна от ръката ми. Свлякох се на пода, защото коленете не ме държаха. Двамата полицаи се спуснаха да ме подхванат под мишниците.

— Какво има? — попита Мич, синът.

— Семейството ми — промълвих аз. — Решила е да унищожи семейството ми.