Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (81)

80.

— Ето къде си била!

Стресната от този възглас, старшата сестра Емили Бароус вдигна глава от стола си в сестринската стая и видя Нора пред себе си, очарователна както винаги. Дори не бе чула стъпките й, толкова се бе задълбочила в четенето на романа.

— О, здравей, Нора.

— Не те видях, когато дойдох.

— Съжалявам, скъпа. Трябва да съм била в тоалетната — обясни Емили. — Днес само аз съм тук за целия следобед.

— А какво стана с другата сестра, онази, която обучаваше?

— Имаш предвид Патси? Днес нещо не била добре. И слава богу, защото сега е по-спокойно и мога да дочета романа. — Емили кимна към разтворената пред нея книга.

— Какво четеш? — заинтересува се Нора. Погледна корицата. Време за милост от Джефри Уокър.

Нора се усмихна.

— Той е много добър.

— Най-добрият.

— Не дразни окото, нали?

— Не и ако си падаш по високи и груби, но представителни мъже.

Емили видя, че Нора се засмя. Това определено не беше притеснената и раздразнителна жена, която помнеше от последното й посещение тук. Нещо повече — сега изглеждаше в много по-добро настроение от всеки друг път.

— Добре ли мина посещението при майка ти, Нора? Струва ми се, че е било точно така.

— Да, така е. Със сигурност мога да кажа, че сега е много по-добре от предишния път. — Нора отметна косата зад ушите си. — Това ми напомни нещо. Трябва да ти се извиня за поведението си онзи ден. Държах се твърде емоционално. Но ти, от друга страна, спокойно пое грижата за всичко. Ти си много добра, Емили. Благодаря ти.

— Няма защо. Но нали затова съм тук.

— Е, радвам се, че беше тук в онзи ден. — Нора сведе поглед към книгата на Емили. — Знаеш ли какво: когато излезе следващата му книга, ще ти донеса екземпляр с автограф на автора.

— Наистина ли?

— Непременно. Познавам господин Уокър. Работила съм за него.

Лицето на Емили разцъфтя в лъчезарна усмивка.

— О, господи, това ще ме накара да се чувствам щастлива за целия ден. Не, не, какви ги говоря? За цяла седмица!

— Това е най-малкото, което мога да направя — топло се усмихна Нора. — В края на краищата за какво са приятелите?

Независимо дали тези думи бяха искрени или преувеличени, на Емили й бе много приятно да ги чуе. Накрая Нора й махна за довиждане и се насочи към асансьорите.

Емили я проследи с поглед, докато натискаше бутона за слизане, после се върна към романа на Джефри Уокър. Вдигна глава едва когато чу шума от затварянето на вратата на асансьора. И тогава я видя.

Чантичката на Нора бе на масата.

Емили знаеше, че Нора вече е стигнала долу в преддверието. Затова позвъни на охраната на партерния етаж. След като затвори телефона, отново се зае с четенето. Но преди да свърши първото изречение, очите й неволно се върнаха към елегантната и скъпа чантичка.

Забеляза, че е отворена.