Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (61)

60.

Нора имаше нужда да се измъкне от Ню Йорк поне за няколко дни. За щастие имаше къде да отиде.

На север по междущатската магистрала I-95 движението въобще не бе претоварено и дори намаля, след като тя се отклони по шосе 395. Но когато до Бостън оставаха около час и половина, всичко се промени. Някакъв огромен влекач, пренасящ трактори, бе блокирал всички превозни средства зад себе си и опашката се бе проточила в продължение на много километри, така че на Нора й оставаше само да съжалява горчиво, че не бе предпочела самолета. Както винаги досега.

Ала не точно това я притесняваше.

След драматичната сцена в гробището и вечерята с Брайън Стюарт — който като всеки донжуан не можеше да мине без встъпителна вечеря — Нора жадуваше да внесе поне малко стабилност в живота си. Да сложи всичко на мястото му. Един почивен ден и шофирането до Бостън щяха да й се отразят добре. Както и да прекара нощта със своя съпруг.

— Боже мой, нима ти липсвам толкова! — възторжено се провикна Джефри, когато тя се появи пред него в преддверието на къщата от кафяв камък. Притегли я в прегръдката си, за да обсипе с целувки устните й, бузите й, шията й. И за да започне всичко отначало. В същия ред.

— Замалко да се изкуша да ти повярвам — подразни го Нора. — А пък аз си бях въобразила, че съвсем си ме забравил след твоя панаир на книгата и всичките онези обожателки от Вирджиния.

— Как мога да забравя за това и за това, и за това? — попита Джефри.

— Напълно съм съгласна с теб — кимна Нора.

Те продължиха с целувките и закачките по целия път по стълбите до голямата спалня. Запратиха дрехите си на пода и сплетоха запотените си тела. Любиха се през целия следобед, а после отново привечер. Най-много някой от тях за кратко да се надигне от леглото — както стори Джефри, за да посрещне момчето с поръчката за виетнамска храна.

За вечеря си бяха поръчали салата „Уаками“, пилета „Куу“ и телешко с лимонов сос. Щом приключиха с угощението, пак се върнаха в леглото, за да гледат прегърнати „Север-северозапад“. Нора обожаваше Хичкок, който за нея бе едно от най-ексцентричните копелета, съществували някога на този свят. Но тъкмо когато Кари Грант изпадна в смъртна опасност, увиснал от скалите под връх Ръшмор^[1], Джефри се унесе в сладък сън.

Тогава Нора търпеливо зачака съпругът й да заспи още по-дълбоко. И когато накрая чу лекото му похъркване, тя се измъкна от леглото и отиде в хола. Оттам влезе в библиотеката, за да се настани зад компютъра му.

Всичко мина много гладко. Нора лесно проникна в банковата му сметка. Прегледа платежните баланси на Джефри и видя какво бе скътал за черни дни. Около шест милиона.

Моментът на истината приближаваше с ускорен ритъм. Имаше сериозни основания за бързане — трябваше да изпревари появата на фотографа от списанието „Ню Йорк“.

Но всичко по реда си. Първо трябваше да се погрижи за някои неуредени въпроси в Брайърклиф Манър. Всички те бяха свързани с един застрахователен агент и резултатите от някакви изследвания. Как би постъпил Алфи Хичкок на нейно място? Сигурно би драматизирал допълнително сцената в онова гробище, помисли си Нора и не успя да сдържи усмивката си.