Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (69)

68.

Бизнесмените напуснаха ресторанта. Малко по-късно примера им последваха и дамите. От следобедната навалица в „Льо Жарден“ останаха само двама безделници: Нора и моя милост. Ангажирани с ликвидирането на домашно приготвения пастет и салатата от едва покълнали палмови листа, печена сьомга и миди ала Сен Жак — всичко това погълнато с ленива наслада. На масата бяха останали двете чаши с последните капки вино.

От третата ни бутилка „Шатоньоф дьо Пап“.

Повярвайте ми, в първоначалния ми план не се предвиждаше само на един обяд да се опитаме да пресушим половината от избата на заведението. Но след като започнахме, планът бе ревизиран веднъж, после още веднъж. В края на краищата алкохолът е най-могъщият серум на истината. Какъв по-добър начин да разбера нещо повече за Нора от този? Колкото повече разговаряхме, толкова по-добри бяха шансовете ми да я опозная. Или поне в това се опитвах да се убедя.

Накрая аз погледнах през рамо към келнерите, които вече бяха седнали край масите, за да се нахранят и те. Момчето от бара лениво размахваше метлата с дългата дръжка. Обърнах се към Нора.

— Знаеш ли, съществува една едва различима граница между разтакаването и безделниченето и на мен ми се струва, че ние вече определено я прекрачихме.

Тя се огледа, за да разбере за какво й говоря.

— Имаш право — съгласи се с леко смутена усмивка. — По-добре да се махаме оттук, преди той да измете и нас заедно с трохите хляб.

Дадох знак на бездействащия келнер да ми донесе сметката. Оставих му тридесетпроцентов бакшиш, за да ни остави да си заминем без чувство за вина, макар че това бе проява на неразумна щедрост от моя страна. Още едно доказателство, че не бях съвсем трезвен. За Нора бе обяснимо да се понапие. В крайна сметка беше доста слаба. Но въпреки че тежах с около четиридесет килограма повече от нея, и аз не бях пощаден от въздействието на виното.

— Защо да не се поразтъпчем малко — предложих аз, щом се озовахме навън.

Олекна ми, когато тя се съгласи. Да пиеш в работно време — е едно. Но да пиеш и после да шофираш — е съвсем друго. Малко свеж въздух и аз отново щях да бъда във форма.

— Може би няма да е зле да посетим семейство Клинтън — изчурулика Нора. — Те живеят ето там, нагоре по улицата.

Оставих предложението й без отговор. Докато се разхождахме по тротоара покрай фасадите на различните магазинчета, спрях пред прозореца на един магазин за плетива и бродерии, наречен „Сребърната игла“.

— Това ми напомня за майка ми — казах й аз. — Тя обичаше да плете.

— Какви плетива? — попита Нора, която се оказа удивително добър слушател. По-добър, отколкото бих предположил.

— Обичайното. Покривки за маси, възглавнички, пуловери. Всъщност сега си спомних, че веднъж за Коледа, когато още бях ученик, тя ми изплете два пуловера, единият червен, а другият — син.

— Толкова е мило.

— Да, но не познаваш майка ми — рекох аз и вдигнах пръст. — На коледната трапеза се появих с червения пуловер и знаеш ли какво ми каза тя: Какво не му харесваш на синия?

Нора ме удари по рамото.

— Измисляш си го!

Да, така беше.

— Не, истина е — зарекох се аз. Продължихме да крачим бавно напред. — А каква е твоята майка? И тя ли е плетачка?

Нора внезапно се почувства неудобно.

— Майка ми… тя почина преди няколко години.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Тя беше много добра с мен, докато беше жива.

Ние продължихме да вървим мълчаливо.

— Видя ли какво сторих? — поклатих глава аз.

— Какво?

— Прекарахме си толкова чудесно, а сега всичко развалих.

— Не ставай глупав — рече Нора и махна с ръка. — Всичко днес все още си е чудесно. Всъщност днес е един от най-приятните ми дни от доста време насам. Нуждаех се от това.

— Аха, казваш го само за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Не, казах го, защото ти си този, който ме кара да се чувствам по-добре. И както можеш лесно да си представиш, тези последни седмици бяха ужасни за мен. Но тогава ти се появи буквално отникъде.

— Да, само дето направих нещата още по-мъчителни за теб.

— Отначало — да. Но сега всичко се промени или както се казва: всяко зло за добро.

Опитах се да не трепна от иронията, криеща се в последните й думи. Спряхме на светофара на едно кръстовище и зачакахме да превключи на зелено. Следобедното слънце започваше да слиза под върховете на дърветата и захладня. Нора леко потръпна и скръсти ръце пред гърдите си. Наистина изглеждаше много уязвима.

— Ето, вземи го — казах аз. Свалих сакото си и го наметнах на раменете й. Докато тя пристегна реверите, за миг ръцете ни се докоснаха. Светофарът вече светеше зелено, но ние не помръднахме нито крачка. Вместо това стояхме на бордюра като заковани, приковали погледи един в друг.

— Не ми иска това да свършва — промълви тя. После Нора се наведе към мен и гласът й спадна до шепот:

— Защо да не отидем някъде, става ли?