Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (26)

25.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, момчето ми.

Баща ми много обичаше да ми повтаря това, когато бях малък. Разбира се, той обичаше също да ми повтаря още много други неща: да изхвърлям боклука, да събирам опадалите в градината листа, да почиствам снега, да не се прегърбвам, а да ходя изправен. Но всичките тези нареждания по своята значимост въобще не можеха да се сравняват с първия му съвет.

Звучи толкова просто. Да, но както ме научи животът — също толкова вярно.

Сега се намирах в офиса си, с който наскоро се бях сдобил. Приличаше по-скоро на някое от онези килерчета, в които чистачките държат метлите и кофите си. Тази дупка бе толкова тясна, че дори Худини би се оплаквал. Подредих върху капака на лаптопа си снимките, които бях направил с цифровия си фотоапарат. Разгледах ги внимателно, една по една. Нора Синклер, облечена в елегантно черно от главата до петите. Нора край църквата „Сейнт Мери“. На гробището „Слийпи Холоу“. Обратно в дома на Конър Браун. На последните снимки тя разговаряше на стъпалата пред къщата със сестрата на починалия — Елизабет. Елизабет бе висока, руса и приличаше на плувкиня от Калифорния. Докато Нора бе брюнетка, не толкова висока, но много по-красива. И двете изглеждаха зашеметяващо, макар и в траурно облекло. Като че ли си поплакаха, след което се прегърнаха.

Но какво точно търсех аз?

Не знаех, но колкото повече се взирах в тези снимки, толкова по-отчетливо отекваха в главата ми думите на баща ми: Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Посегнах към телефона и набрах номера на шефа. По пряката линия. Само след две позвънявания…

— Сюзън — припряно заяви тя. Без „Ало“, без фамилно име. Само едно Сюзън.

— Аз съм. Здравей. Моля за цялото ти внимание — заявих аз. — И така, как ти прозвуча?

— Като някой, който се опитва да ми пробута застраховка.

— А не като типичен нюйоркчанин?

— Искаш да кажеш прекалено нахакано? Не.

— Добре.

— Но по-добре поговори още малко, за да съм по-сигурна — добави тя.

Замислих се за секунда.

— Окей, та значи един мъж хвърлил топа и се възнесъл на небето — започнах аз със същата интонация, която поне на мен ми звучеше като на истински нюйоркчанин. — Кажи ми да спра, ако вече си чувала този виц.

— Чувала съм го.

— Не, не си. Повярвай ми, ще те разсмее.

— Е, предполагам, че винаги има първи път.

Тук е редно да добавя — ако вече не е очевидно, — че шефът и аз отдавна сме се разбрали как да й докладвам. Разбира се, някои мъже никак не обичат да се отчитат пред жени. Помня, че когато Сюзън пое ръководството на отдела, четирима или петима от колегите се опитаха да й създават главоболия още от първия ден.

Ето защо още на следващия ден тя ги уволни. Не се шегувам. Такава си е Сюзън.

— И така, когато този приятел се озовал пред портите на Рая, веднага видял две табели — започнах аз. — На първата пишело: „Мъже, командировани от жените си“. Нашият герой погледнал в тази посока и видял опашка от мъже, дълга двадесетина километра.

— Естествено.

— Без коментар, моля. И така той се извърнал към втората табела. На нея се четяло: „Мъже, които не са командировани от жените си“. И ето ти чудо — в тази посока се мотаел само един тип. Нашият полека тръгнал към него. „Кажи ми, попитал го, защо си застанал тук?“ А онзи го изгледал и му рекъл: „Не знам, но моята жена ми каза да дойда“.

Сега вече млъкнах и наистина след секунди чух приглушен смях от другия край на линията.

— Ето, казах ли ти? Дори Летерман^[1] не може да се сравнява с мен.

— Звучи донякъде забавно — призна Сюзън. — Но все още не си отчел работата си за деня.

Засмях се.

— Това вече наистина е забавно, като се има предвид, че дори не влиза в преките ми задължения за деня.

— Усещам ли някаква нервност в тона ти?

— По-скоро някакво вълнение.

— Защо? Ти си истински спец в тези неща. Имаш талант за… — Сюзън спря насред фразата. — О, сетих се! Всичко е, защото тя е жена, нали?

— Само искам да кажа, че всичко май ще се окаже по-различно, отколкото предполагах.

— Не се тревожи. Ще се справиш. Няма значение коя е Нора Синклер или какво възнамерява да извърши; ти си оставаш най-добрият в нашата професия — увери ме тя. — И така, кога ще бъде великото запознанство?

— Утре.

— Добре. Даже чудесно. Дръж ме в течение.

— Ще се постарая — рекох. — О, Сюзън?

— Да?

— Оценявам твоя вот на доверие.

— Брей!

— Какво?

— Не съм свикнала да се проявяваш като много покорен.

— Опитвам се. Бог ми е свидетел, че се опитвам.

— Зная това — рече тя. — Успех.