Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (12)

11.

Добре, сега вече нещата наистина ставаха опасни.

Наистина много опасни.

Туриста се настани край ъгловата маса в „Старбъкс“ на Западна двадесет и трета в Челси. Всички маси до една бяха заети от разни безделници и лентяи, но заведението бе безопасно и удобно. Може би дори именно защото наоколо гъмжеше от лентяи и дребни търгаши, пък и за три долара и нещо отгоре можеше да получиш нещо допълнително към кафето си. Например някоя дребна услуга.

Куфарът, който бе задигнал от тротоара срещу Гранд Сентръл Стейшън, сега лежеше на пода между краката му и той вече бе научил това-онова за него.

Първо: нямаше никакъв проблем да го отвори, понеже не беше заключен.

Второ: беше пълен с мъжки дрехи, повечето порядъчно омачкани, както и един кафяв кожен несесер с прибори за бръснене, напъхан на дъното.

Трето: в този несесер покрай обичайните принадлежности за бръснене бе открил нещо доста интересно — компютърно устройство от модела „Флеш-Драйв“^[1], от онези със софтуерно кодиране срещу непозволен достъп до съдържащите се в тях файлове. Точно заради тази миниатюрна дискета бе цялата дандания, нали? Смешно — устройството бе по-малко от пръста му.

Но такава дреболия можеше да побира доста много сведения. Тази със сигурност.

Туриста вече бе вдигнал капака на своя лаптоп „Макинтош“. Време бе да настъпи мигът на истината. Ако имаше достатъчно смелост. А той имаше.

А сега да започваме!

Включи устройството към компютъра.

Защо онзи мизерен дебелак трябваше да се прости с живота си на Четиридесет и втора улица?

Появи се иконата на устройството.

С мишката Туриста започна да копира файловете в своя компютър. Ето, започваме. Да, започваме! Сега ще може да проследи цялата верига, целия лабиринт.

Само след няколко минути Туриста вече бе готов да се заеме с изучаването на първия файл.

Тогава спря.

Едно хубаво момиче от съседната маса — с черни и червени щръкнали кичури по главата — му хвърляше любопитни погледи.

Туриста най-после погледна към нея.

— Нали си чувала за онази стара шега: аз ще ти покажа какво има във файла, но после ще трябва да те убия.

Момичето се захили.

— А какво ще кажеш за една друга шега: ти ще ми покажеш твоя, а аз ще ти покажа моя?

Туриста прихна от смях.

— Само че нямаш лаптоп.

— Тогава губиш — безучастно сви рамене тя и се надигна от масата, за да си тръгне. — Макар че си доста готин, задник такъв.

— Не е зле да си подстрижеш косата — ухили се в отговор Туриста.

Сега най-после можеше да се съсредоточи изцяло върху изписаното на екрана на лаптопа.

И така, време е да започваме!

Това, което видя на екрана, му се стори смислено — донякъде. Ако въобще имаше нещо смислено в този побъркан свят.

Файлът съдържаше имена на хора, техните адреси, както и имена на банки в Швейцария и на Каймановите острови. С една дума — офшорни^[2] банкови сметки.

Със съответните парични суми в тях.

Туриста набързо пресметна нещо наум.

Разбира се, полученият от него резултат бе приблизителен, но не се отличаваше кой знае колко от истинския сбор.

Малко над 1,4.

Милиарда долара.