Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (7)

6.

На следващия ден, няколко минути след пладне, на ъгъла на Четиридесет и втора улица и Сентръл Парк, точно срещу Гранд Сентръл Стейшън, една жена изкрещя. Друга рязко се обърна и също се разкрещя. Мъжът зад нея промърмори само гневно Мамка му. След секунди тримата тичаха, за да потърсят прикритие.

Нещо лошо се бе случило. Може би катастрофа с някой влак. Защото всичко това се разиграваше пред най-прочутата железопътна гара в света.

Верижната реакция от страх, паника и пълно объркване много бързо обхвана всички по тротоара. Всички, с изключение на трима.

Единият бе някакъв дебелак с гъсти бакенбарди, оредяла коса и черни мустаци. Облечен в зле скроен кафяв костюм с широки ревери. Още по-широка бе яркосинята му вратовръзка. На тротоара до краката му се виждаше неголям куфар.

Непосредствено до него бе застанала доста привлекателна млада жена, около двадесет и пет годишна. Косата й бе червена, спускаща се до раменете, а лицето й — изпъстрено с лунички. Облечена бе с къса карирана пола и бял потник. През рамото й висеше износена раница.

Трудно можеше да се намерят по-контрастиращи субекти от дебелака и младата жена. Но в този момент те бяха неразривно свързани.

Благодарение на един пистолет.

— Ако приближиш още малко, ще я убия! — изръмжа дебелакът с акцент, типичен за Средния запад. Притисна студеното дуло на пистолета към слепоочието й. — Кълна се, че ще й пръсна черепа! Още в следващата секунда. Никакъв проблем не е за мен да я гръмна!

Заплахата бе отправена към третия участник в сцената: последния останал на тротоара минувач — млад мъж, отдалечен от нападателя и жертвата му само на три-четири метра, облечен с торбести панталони в цвят каки и черна тениска. Изглеждаше като типичен турист. Може би от Запада. Например от Орегон? Или от най-затънтения от всички щати — Вашингтон^[1]? Или може би беглец. Някой, който се оказа в отлична форма.

И тогава той извади пистолет.

Туристът пристъпи крачка напред, насочил дулото право в челото на мустакатия дебелак. По-точно в средата му. Зоната на стопроцентовата смърт. Туриста явно не се вълнуваше от това, че и младата жена бе в обсега му на обстрел.

— Хич не ми пука за нея — хладно отсече той.

— Казах ти да не мърдаш повече! — кресна дебелакът. — Да не си направил ни крачка насам. Стой там, където си.

Ала Туриста въобще не му обърна внимание. Пристъпи още една крачка напред.

— Кълна се, че ей сега ще й пръсна черепа!

— Не, няма — спокойно заяви Туриста. — Защото, ако я застреляш, аз ще застрелям теб. — Пристъпи още една крачка, но след това спря. — Помисли си добре, приятел. Знам, че не можеш да си позволиш да изгубиш от онова, което е в куфара. Но то струва ли живота ти?

Дебелакът присви очи и се намръщи, сякаш го прониза силна болка. Изглеждаше така, като че ли обмисля казаното от Туриста. Или може би нищо не мислеше. После лицето му се озари от маниакална усмивка. Освободи предпазителя на пистолета си със зловещо прищракване.

— Моля тееееее… — изплака младата жена, цялата неудържимо трепереща. — Моля тееееее… — Сълзи рукнаха от очите й. Едва се крепеше на крака.

— Млъквай! — кресна дебелакът току до ухото й. — Затваряй си шибаната уста! Пречиш ми да мисля!

Туриста не помръдваше, сините му очи бяха приковани в едно-единствено нещо: пръста на дебелака, притиснат към спусъка.

И никак не му хареса това, което видя.

Пръстът рязко трепна.

Тлъстото копеле май наистина се канеше да й пръсне мозъка? А това в никакъв случай не биваше да се допуска.