Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (68)

67.

Малко преди дванадесет и половина паркирах колата си на алеята пред къщата на Конър Браун — винаги така наричах това място: къщата на Конър Браун. И още не бях стъпил на алеята, когато на прага се появи Нора.

Облечена бе в лека лятна рокля без ръкави, на червени и зелени цветя, разкриваща чудесния й тен, да не говорим за прелестните й крака. Настани се в колата ми и първото, което стори, бе да ми съобщи, че умира от глад.

— Значи ставаме двама — обобщих аз.

Потеглихме към градчето Чапакуа, за да проверим кухнята и останалите достойнства на ресторант „Льо Жарден дьо Роа“. Оказа се достоен, изискан, но не и прекалено луксозен. Може би комбинацията от безупречно бели колосани покривки и потъмнели от времето дървени греди се възприема в предградията като истински шик. Избрахме маса за двама в най-отдалечения ъгъл.

Половината от посетителите бяха бизнесмени, а другите половина — група скучаещи дами. Ние двамата — аз в строгия си костюм и Нора с късата си лятна рокля — май покривахме критериите и за двете категории. Категорично мога да заявя без никакво колебание, че Нора беше най-привлекателната жена в ресторанта. Потвърждаваха го главите на почти всички мъже, които не пропуснаха шанса да се извърнат след нея.

Келнерът веднага се появи.

— Да ви донеса ли нещо за пиене?

Нора се наведе над масата.

— Ще представлява ли затруднение за теб, ако си поръчаме вино?

— Зависи от количеството на виното — отвърнах аз и се опитах да се усмихна. Когато тя ми върна усмивката, побързах да я уверя: — Не, няма да наруша никое правило на компанията.

— Чудесно. — Тя взе листа с вината и ми го подаде.

— Не, ти избери.

— Щом настояваш.

— Да ви изчакам ли за минута? — попита келнерът.

— Не, няма да се наложи — успокои го Нора. Обърна менюто към себе си и незабавно плъзна показалеца си надолу по страницата, като спря някъде по средата.

— „Шатоньоф дьо Пап“ — обяви избора си тя. Решение, което взе за по-малко от шест секунди.

— Ето една жена, която знае какво иска — отбелязах аз, след като келнерът кимна и се отдалечи.

Нора сви рамене.

— Поне когато става дума за вино.

— Аз пък имах предвид по-общия смисъл.

Тя ме изгледа с явно любопитство.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Например твоята кариера. Не мога да се отърва от впечатлението, че още от най-ранните си години си искала да се занимаваш с вътрешно обзавеждане.

— Не е вярно.

— Искаш да кажеш, че не си променяла непрекъснато мебелирането в „Къщата на мечтите“ на твоята кукла Барби?

Тя се засмя. Изглеждаше в много добро настроение.

— Добре, вярно е — призна си тя. — Ами ти? Винаги ли си знаел какъв искаш да станеш?

— Не. Детските ми мечти се простираха само до продаването на лимонада на моя щанд за безалкохолни. В тях нямаше и помен от застрахователни полици.

— Може би именно за това искам да те попитам. Не го възприемай откъм лошата му страна, но не мога да се отърва от противоположното впечатление: че може би си създаден за нещо по-друго.

— Като какво например? Как ме виждаш ти, Нора? Какво бих могъл да върша?

— Не зная. Нещо…

— По-вълнуващо?

— Не мислех да кажа точно това.

— О, да, искаше и това е добре. Не се чувствам обиден.

— И не би трябвало. Всъщност би могъл да го приемеш като комплимент.

Аз се засмях.

— А сега се опитваш да предизвикваш съдбата.

— Не, говоря сериозно. В теб има нещо, някаква вътрешна сила. А освен това си забавен.

Пристигането на нашия келнер с виното ме спаси от задължението да й отговоря. Когато той отпуши бутилката, Нора и аз си разменихме погледи над папките с менюто. Не флиртуваше ли тя с мен?

Не, Айнщайн, вие двамата флиртувате един с друг.

Нора завъртя чашата си, отпи глътка и одобри виното. Келнерът ни наля. Когато си замина, тя предложи тост:

— За Крейг Рейнълдс. За това, че бе така невероятно мил с мен през цялото това изпитание.

Благодарих й и ние чукнахме чашите си, без да откъсваме очи един от друг.

Дори не подозирах, че истинското изпитание едва сега започваше.