Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (84)

83.

Но Нора се тревожеше.

Всъщност не спря да се тревожи през цялата нощ. Опасяваше се, че няма да може да заспи от тревога. И се оказа права. Това, което искаше, това, за което копнееше, беше да разбере по някакъв начин дали Крейг й е казал истината. Защото имаше нещо в начина, по който й обясняваше за този семинар. Бе усетила същото смътно съмнение, както когато се срещнаха за пръв път. Нещо не беше както трябва.

На следващата сутрин Нора се събуди още на разсъмване. Нито си взе душ, нито се гримира. Нямаше време за губене. Нахлузи стария си пуловер, нахлупи бейзболната шапка ниско над очите си и подкара на север към Уестчестър. Първо се отби в къщата на Конър в Брайърклиф Манър.

Там смени колата: остави червения спортен мерцедес и се прехвърли в един от другите два автомобила, събиращи прах в гаража. Зелен „Ягуар XJR“.

Така Крейг нямаше да я познае. Освен това тя харесваше този ягуар почти колкото мерцедеса.

Двадесет минути по-късно тя паркира надолу по улицата, където беше апартаментът на Крейг, и се зареди да чака с голяма пластмасова чаша кафе в скута си. Отпиваше по малко, без да откъсва очи от вратата на сградата.

Първия път, когато го бе проследила, не знаеше какво да очаква. Този път беше различно. Той й бе споменал, че някъде по пладне самолетът му ще излети от града.

Някъде към десет външната врата на сградата, онази с олющената боя, се отвори и той излезе. Изглеждаше добре с яркожълтата си тениска и тъмнокафяво спортно сако. Точно навреме, ако бе решил да шофира до летището. Нещо повече — в ръката си държеше куфар.

Тя веднага почувства облекчение.

Но продължи да го следи, докато Крейг се качи в своето черно БМВ. Вчесаната му назад коса още бе мокра от душа. Не се нуждаеше от допълнителни усилия, за да изглежда красив, помисли си тя. Липсваше й, а още не беше напуснал града.

Той пое по късата алея и изви в посоката, където се спотайваше Нора. Тя веднага залегна на предната седалка и го изчака да отмине. Зеленият ягуар беше само една от колите, паркирани край тротоара, макар и най-хубавата.

Тя пое след него, като поддържаше безопасна дистанция, докато накрая й стана кристално ясно, че той се е насочил към летището. Всичко ще бъде наред. Повече от наред. Късно тази вечер ще й се обади от Чикаго и тя ще му признае колко много й липсва. И нямаше да излъже. Щеше да се пошегува, че ще получи телефонен оргазъм.

Мисълта извика усмивка на устните й. Господи, какво става с мен?, запита се тя.

Сега караше на стотина метра зад Крейг. Той продължаваше на югоизток, право към летището край Уестчестър. Тя познаваше отлично този маршрут. По пътя нееднократно се упрекваше. По-добре да си параноик, отколкото после да съжаляваш — това бе една от любимите й мантри, но имаше чувството, че този път прекалява с недоверието.

И преди бе изпитвала подобни съмнения спрямо Крейг, но както и в началото на познанството им, и сега се увери, че са неоснователни.

Неоснователни, докато той не даде ляв мигач.