Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (21)

20.

Наистина бе много вълнуващо. Блъсканица, суетня, шум и бързане. Най-важното трето действие от пиесата.

Мигащите светлини и нарастващият пронизителен вой на сирените внезапно изпълниха алеята пред къщата. Изпаднала в истерия, Нора трескаво изскочи от предната врата и диво се разкрещя:

— Побързайте! Моля ви, по-бързо! О, моля ви!

Екипът от „Спешна помощ“ — двама млади мъже с късо подстригани коси — чевръсто грабнаха чантите си и се втурнаха в голямата къща.

Нора се затича след тях към банята, където Конър лежеше проснат на пода.

Внезапно тя падна на колене и неудържимо се разхлипа, заровила лице в гърдите му. Един от санитарите бе принуден да я извлече до дивана в хола, за да не пречи на опитите за спасяване на пациента.

— Моля ви, госпожо. Оставете ни да си вършим работата. Възможно е да е жив.

През следващите пет минути те опитаха всичко, на което бяха способни, за да върнат Конър Браун към живота, ала усилията им не се увенчаха с успех. Нищо не помогна. Накрая двамата медици си размениха многозначителни погледи — безмълвно признание, че повече нищо не могат да сторят за пострадалия.

По-възрастният от тях се обърна и погледна през рамо към Нора, която стоеше като вцепенена, облегната на рамката на вратата, с привидно шокирана физиономия. Лицето й красноречиво подсказваше какво преживява, тъй че думите в този миг бяха излишни, ала той все пак промълви задължителните две думи:

— Много съжалявам.

Точно според ролята си тя избухна в неутешим плач:

— Не! — изплака тя. — Не, не, не! О, Конър, Конър!

След броени минути пристигна и екипът от полицейския участък в Брайърклиф Манър. Нора много добре знаеше, че това е стандартна процедура. Конър бе обявен за мъртъв и някой от екипа на „Спешна помощ“ бе уведомил полицаите. Алеята за автомобили пред къщата отново се изпълни с мигащи светлини и вой на сирени.

Към тях се присламчиха неколцина от съседите. Същите тези съседи, с които само преди час Нора и Конър се шегуваха весело с идеята да им изнесат безплатно сексшоу.

Полицейският инспектор, който се нагърби с по-голямата част от разпита, се казваше Нейт Пингри. Той бе по-възрастен от своя партньор, инспектора Джо Барейро, и очевидно по-опитен от него. Целта на този първичен разпит бе проста: да се установят всички подробности и обстоятелства около смъртта на Конър Браун. С други думи, предстоеше задаване на задължителните въпроси и попълване на задължителните документи.

— Зная колко ви е тежко в този миг, госпожо Браун, така че ще се опитам да приключа колкото е възможно по-бързо — започна Пингри.

Нора зарови лице в шепите си. Седеше на дивана във всекидневната, където мъжете от спешната помощ я бяха довлекли, като я крепяха под мишниците. Вдигна насълзеното си лице към двамата инспектори Пингри и Барейро.

— Ние не бяхме женени — обясни тя през сълзи. Междувременно забеляза, че двамата полицаи се бяха втренчили в четирикаратовия диамант на пръстена на лявата й ръка, подарен й от Конър. — Ние бяхме само… — Замълча и отново притисна длани към лицето си. — Съвсем наскоро се сгодихме.

Нейт Пингри водеше разпита много тактично. Искрено ненавиждаше тази част от служебните си задължения, но отлично знаеше, че не може да я избегне. От всички необходими за тази професия умения нищо не бе толкова ценно, колкото способността търпеливо да изслушваш даващите показания.

Нора постепенно се съвземаше и обясняваше на двамата полицаи всичко, което можеше да сподели с тях. Спомена как пристигнала малко преди залез-слънце, как приготвила омлет за Конър, като накрая стигна до мига, в който на него му прилошало. Описа как му помогнала да се добере до банята и мъченията, които изпитал той.

Често се оплиташе в показанията и на няколко пъти й се наложи да се извинява, да се връща назад и да се поправя. Но в следващата минута бе способна да разказва с пълна яснота и изчерпателност. Като че ли бе прочела учебниците по криминология, в които се обясняваше, че за смазаните от скръб хора е характерно редуване на мигове на проясняване на съзнанието и замъгляване на разсъдъка поради силното емоционално натоварване.

Дори призна пред полицаите, че тя и Конър същата вечер се бяха любили. Всъщност положи доста усилия, за да изглежда това признание непреднамерено вмъкнато в разказа й. Рапортът на съдебния медик щеше да бъде готов най-рано след един ден, но вече се досещаше какво щеше да се съдържа в него: аутопсията щеше да докаже, че Конър е умрял от сърдечна недостатъчност.

Може би причината е била бурното сексуално преживяване, което понякога можеше да се окаже фатално дори за един четиридесетгодишен мъж. Поне така бе на теория. Или пък стресът в работата му. Или може би е имал опасно наследствено предразположение към сърдечни заболявания? Никой не можеше да бъде сигурен коя хипотеза може да се окаже най-правдоподобна.

Именно както го искаше тя.

След като инспектор Пингри й зададе последния от своите въпроси, той се зачете в бележките, които бе нахвърлял по време на разпита. За него най-важното се оказа това, което Нора му бе разказала. Разбира се, с изключение на онези незначителни детайли в повествованието, описващи как бе отровила Конър и как бе наблюдавала агонията му върху пода на банята.

— Е, госпожице Синклер, мисля, че разполагаме вече с всичко, от което се нуждаем — заяви инспектор Пингри. — Ако не възразявате, бихме искали да направим още един, последен оглед на къщата.

— Добре — тихо се съгласи тя. — Щом смятате, че е необходимо.

Двамата полицаи слязоха долу в коридора, а Нора остана на дивана, който бе купила за малко над седем хиляди долара от „Ню Канаан Антикс“. След минута тя се надигна. Пингри и партньорът му може и да изглеждаха любезни и преливащи от съчувствие, ала моментът на истината тепърва предстоеше.

Но какво в действителност си мислеха те?

С предпазливи стъпки Нора ги настигна, докато те още обикаляха стаите. Стараеше се да остава достатъчно близо до тях, за да ги подслушва, но все пак сравнително по-далеч, за да не я забележат.

След като прекоси коридора на втория етаж, тя узна всичко, което я интересуваше. Двамата мъже се бяха спрели да побъбрят в стаята с видеоиграчките на Конър. Естествено, тук също личаха следите от дизайнерския усет на Нора.

— По дяволите, как ти се струва тази уредба? — рече Нейт Пингри. — Според мен само телевизорът струва повече от една моя заплата.

— Явно това момиче се е готвело да се омъжи за истински богаташ — рече партньорът му, инспектор Барейро.

— Не се шегувай с това, Джо. Не виждаш ли, че никак не й провървя?

— Няма спор по този въпрос. Съвсем малко е оставало да грабне венчалния пръстен.

— Да, а ето че сега й се размина.

Нора се обърна, отдалечи се и тихо слезе по стъпалата. Очите й бяха зачервени, изглеждаше много зле. Но вътрешно чувстваше огромно облекчение. Браво, Нора! Господи, наистина си много добра!

Полицаите не подозираха нищо.

Тя бе извършила идеалното убийство.

За пореден път.