Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (74)

73.

— Какво не е наред? — попита Нора.

— Не зная — отвърнах. — Ей така, изведнъж започна да ми…

Идеше ми да повръщам из цялата кухня.

Скочих от стола и се втурнах към банята, като едва успях да се добера навреме до тоалетната. Коленичих над седалката и повърнах неудържимо. Отиде целият омлет. Дори и някакви остатъци от предишното хранене.

— Крейг, добре ли си? — провикна се тя откъм вратата на банята.

Не, не бях. Защото се люшках, понесен от приливната вълна на прилошаването и едва се крепях на гребена й. Зрението ми се замъгли. Единствено можех да се опитвам да се закрепя някак си и да се надявам вълната да отмине.

Ако можеше да ме види сега отнякъде онзи полицай от гробището.

— Крейг? Плашиш ме.

Бях прекалено зает да се боря с гаденето във вътрешностите ми, за да се вслушвам в това, което ми говори тя. Твърде замаян и омаломощен.

— Да ти донеса ли нещо? — попита тя.

И както си бях така, с ръце, обхванали порцелановия ръб на тоалетната, внезапно бях обзет от вледеняващ страх: ами ако не ми мине? Именно така се чувствах в онзи миг, безкрайно изплашен, настръхнал и ужасен.

— Крейг, моля те, кажи нещо.

В следващия миг обаче то се случи — пристъпът спря. Странно. За щастие. Изчезна тъй бързо, както се бе появил. Някак си… просто така.

— Добре съм — отвърнах облекчено, все още не смеещ да повярвам, че болката е изчезнала. — Вече съм добре. Ей сега ще дойда.

Надвесих се над мивката, изплакнах си устата и наплисках лицето си със студена вода. Отново се взрях в образа, гледащ ме насреща от огледалото. Сигурно беше някакво хранително отравяне, нали?

Но не можех да се отърся от едно подозрение — че много изкусно ме бяха изиграли. Или казано по-просто, този омлет някак си странно се връзваше с огромната болка, само допреди минута разкъсвала стомаха ми.

Иисусе Христе, ОʼХара. Стегни се!

Върнах се в кухнята при крайно обърканата Нора.

— Изплаши ме, дяволски ме изплаши — промълви тя.

— Съжалявам. Странна работа. — Опитах се да измисля някакво по-приемливо обяснение. — Може би е било заради някое развалено яйце.

— Възможно е. Ох, чувствам се ужасно. О, Крейг! Но нали сега си по-добре?

Кимнах.

— Сигурен ли си? Само не се опитвай да се правиш на герой.

— Да.

— Сега аз съм тази, която се чувства ужасно. Сигурно никога повече няма да хапнеш нещо, приготвено от мен.

— Не ставай глупава, ти за нищо не си виновна.

Долната й устна се нацупи като на дете, заловено в някаква беля. Изглеждаше наранена и уплашена. Пристъпих към нея и я прегърнах.

— Бих те целунал, но сега…

Лицето й внезапно грейна.

— Мисля, че ще мога да ти намеря една четка за зъби. Но при едно условие.

— Какво е то?

— Да се съгласиш да прекараш нощта тук. Още веднъж те моля, умолявам те, от все сърце.

Може би, ако не бе само по сутиен и бикини. Може би, ако в този момент не я държах в прегръдките си. Може би тогава щях да кажа не. Може би, но се съмнявам.

— Но и аз имам едно условие — добавих аз.

— Зная какво се готвиш да ми кажеш и затова няма какво да му мислим повече.

Което означаваше, че тази вечер щяхме да си легнем някъде по-далеч от голямата спалня. Не че всъщност щяхме да спим кой знае колко. Обещах си това да трае само една-единствена нощ. Защото на следващия ден щях да сложа край на всичко. Щях да измисля някакъв друг начин да бъда близо до нея, без да имаме интимни отношения.

Дълбоко в себе си знаех какво ставаше. Чувствах го с цялото си тяло.

Здравата бях хлътнал по Нора.