Метаданни
Данни
- Серия
- Меден месец (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Honeymoon, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стамен Стойчев, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Патерсън; Хауърд Рафън
Заглавие: Меден месец
Преводач: Стамен Стойчев
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Ивелина Йонова
ISBN: 954-26-0237-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5982
История
- — Добавяне
88.
Всичко бе странно притихнало, когато ние тримата потеглихме към нашия много специален лагер, където щяхме да прекараме вечерта. Очакваше ни незабравимо преживяване. Затова всичко трябваше да бъде безупречно.
— Тате, няма ли да ни се карат?
Обърнах се назад към Макс, по-малкия от моите две момчета. Едва шестгодишен, той все още не можеше да се оправя с понятието „отговорност“. Междувременно се оказа, че май баща му е този, който много повече се нуждае от опреснителен курс по темата. Макар и не във връзка с конкретния повод.
— Не, защото разполагаме със специално разрешение за тази вечер — обясних аз.
— Да бе, тъпако — изтърси Джон — младши. — Татко няма да ни вземе със себе си, без първо да попита. Нали така, татко?
Деветгодишният Джон — младши отдавна бе открил противното предимство, от което не забравя да се възползва всеки по-голям брат.
— По-кротко, Джей Джей — скастрих го аз. — Макс зададе добър и доста разумен въпрос. Браво, Макс!
— Да-а! — кресна Макс. — Разумен!
Усмихнах се на себе си и ускорих крачка.
— Хайде, момчета, вече почти стигнахме.
При едно от предишните ни пътешествия ги бях отвел в Мечата планина, за да проследим пътеките на някогашните воини от племето на мохауките. Дори бях завел момчетата за една седмица в парка „Йелоустоун“. А сега имах нужда от нещо по-различно. Или може би просто се опитвах да потуша угризенията си заради вината ми в историята с Нора. Както и да е, бях получил разрешение за една нощ с момчетата и бях решил да си прекараме незабравимо.
Когато стигнахме крайната цел, отново се обърнах към тях:
— Е, как ви се струва, момчета?
Макс и Джон — младши зяпаха с широко разтворени очи и провиснали челюсти. За миг останаха безмълвни… а аз — безкрайно запленен от гледката. Не бяха толкова много местата за отдих в Бронкс, но аз бях сигурен, че съм открил най-доброто.
— Добре дошли на стадиона на „Янките“, момчета.
Синовете ми веднага захвърлиха раниците си и се завтекоха към игрището. Наоколо нямаше жива душа, понеже бе късно следобед. Никой, освен нас тримата. Дерек Джетър[1] и съотборниците му играеха някъде по Западното крайбрежие и сега стадионът им бе на наше разположение. Тук, където се бе подвизавал самият Бейб Рут![2] Само заключете, когато си тръгвате, ми бе казал моят приятел. Не му се искаше да бъде в дълг на един агент от ФБР.
Аз отвързах торбата и извадих необходимото оборудване: бухалки, ръкавици, шапки, фланелки, около дузина протрити топки.
— Хайде, кой иска да бие първи?
— Аз, аз, аз!
— Не, аз, аз, нека аз!
И докато последните лъчи на слънцето се скриваха зад огромното табло за резултатите и високите трибуни, ние — моите двама синове и аз, преживяхме незабравими мигове на стадиона на „Янките“.
— Наистина ли ще спим тук? — попита с възторжен тон Джон — младши.
— Разбира се, тъпако! — извика Макс, амбициран да изравни резултата с брат си. — Нали така ни каза татко.
— Точно така, казах го. — Отидох до торбата и взех комплекта с принадлежности за сгъваемата палатка. — А сега накъде ще я ориентираме?
С един пръст посочих към централното поле, а с друг — към хоумбазата.
— Слушайте какво ще кажа. Ще направим компромис и ще я обърнем към трета база. Именно там играеше моят любим състезател от „Янките“, когато бях на вашите години.
— И кой бе той? — полюбопитства Джон — младши.
— Крейг Нетълс — отвърнах. Винаги съм харесвал името Крейг.
Момчетата и аз се заехме с разпъването на палатката. Всъщност повечето работа легна на моите плещи, докато Макс и Джон — младши продължаваха да вилнеят по терена. С пламнали от вълнение лица, се редуваха в нанасянето на ожесточени удари по топката. Беше невероятна радост да ги гледаш отстрани. Може би най-после бях въвел ред в своите приоритети.