Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (75)

74.

На следващата сутрин се събудихме от звънеца на външната врата, отекнал силно в целия долен етаж.

Нора скочи от леглото.

— Кой може да е толкова рано?

Аз погледнах часовника си.

— Мамка му!

— Какво?

— Никак не е рано. Почти девет и половина е.

Усмивката, разцъфтяла на лицето й, бе едновременно закачлива и много секси.

— Мисля, че ние наистина се поизтощихме един друг.

— Продължавай да се смееш колкото искаш, само че аз преди един час трябваше да бъда в офиса.

— Не се притеснявай. Ще ти напиша извинителна бележка.

На вратата отново се позвъни. Този път няколко пъти. Звучеше като порив на вятър по време на ураган.

— Който и да е, ще го отпратя на бърза ръка — закани се Нора. Гола и красива, тя се изправи от леглото и се приближи до прозореца. Надникна навън иззад завесите.

— По дяволите! Как можах да забравя!

— Какво си забравила?

— Та това е Хариет.

Нямах никаква представа коя е Хариет, но сега това бе без значение. Знаех само, че никак не ми се искаше тази Хариет или която и да е друга особа да стърчи пред външната врата, особено когато аз съм от другата й страна.

— Нали ще се отървеш от нея, още сега?

— Всъщност не мога. Тя ми прави огромна услуга.

— А какво ще стане, ако ме види тук с теб?

— Е, няма да се стигне дотам. Бях я помолила да огледа мебелите и покъщнината за антикварния й магазин. Просто се спотайвай тук. Ще се постарая да стоим далеч от тази стая. Огледът няма да трае дълго.

За Джон ОʼХара това не бе никакъв проблем; но, от друга страна, Крейг Рейнълдс имаше да върши доста работа.

— Нора, и без това вече съм закъснял за работа — казах аз. — Няма ли начин да се измъкна от задната врата или нещо подобно.

— Тя вече е видяла колата ти отпред. Ако я няма, когато си тръгва, ще започне да ме разпитва. А и двамата не го искаме.

Поех дълбоко дъх и после шумно го изпуснах.

— Колко ще продължи всичко това?

— Нали ти казах вече, няма да трае дълго. — Тя отвори прозореца и се провикна: — Съжалявам, Хариет, ей сега слизам долу. Страхотна шапка имаш, скъпа.

Нора се завъртя и с летящ старт се гмурна обратно в леглото при мен.

— А сега да се разберем за твоя работен ден — рече тя и плъзна ръка под одеялото. — Не смятам, че е добра идея.

— О, не смяташ, така ли!

— Абсолютно не. Мисля, че можеш да си представиш, че си ученик, избягал от училище, и двамата ще се позабавляваме. Какво мислиш?

Нямаше значение какво бях казал. Ръката на Нора, пъхната под одеялото, вече бе й предала какво мисля.

— Предполагам, че мога да си взема един свободен ден.

— Ето, това е проява на характер.

— И на какво ще посветим днешния ден?

Нора се напъха под одеялото, за да провери това, което най-много я вълнуваше.

— Е, ще ти кажа. Ще си устроим нещо като излет.

Отново се надигна от леглото. Боже, колко бе стройна. И гъвкава. И изящна.

— Почакай, не можеш да ме оставиш точно сега — простенах аз.

— Налага се, скъпи. Хариет ме чака отвън, а аз съм длъжна да си сложа все пак някаква дрешка. — Тя надигна одеялото, взря се съсредоточено в това, което се криеше под него, и на лицето й разцъфтя същата закачлива и секси усмивка. — Задръж го така! — заповяда ми.