Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (23)

22.

На следващата сутрин, малко след като се събуди, тя слезе на долния етаж и се зае да свари кафе, докато все още се прозяваше. Всъщност Нора съвсем не се чувстваше зле. По-скоро нищо не чувстваше.

Мислите й се проясниха едва след първата чаша с димящо кафе. Замисли се какво има да върши днес и какви са най-неотложните й задачи. Трябваше да се свърже с неколцина души, които бе длъжна да уведоми за смъртта на Конър. И да провери какво е положението при Джефри.

Първо се обади на Марк Тилингам. Той бе личният адвокат на Конър и изпълнител на завещанието му. Освен това бе сред най-добрите му приятели. Когато му позвъни, Марк тъкмо излизаше за партията си тенис, както всяка съботна сутрин. Нора си го представи в бяла фланелка, бели гащета и бели маратонки, докато той замлъкна на другия край на линията, шокиран от мрачната вест. Дори му завиждаше донякъде, че е способен да изпитва подобни емоции.

В списъка за неизбежните обаждания следваха най-близките родственици на покойника. Но този списък се оказа с възможно най-малката дължина. Родителите на Конър отдавна не бяха между живите, така че бе останала само една издънка от рода им — сестрата на Конър, Елизабет, с няколко години по-млада от него, която той според настроението си наричаше ту „Лизи“, ту „Лизард“^[1].

Братът и сестрата цял живот са били много близки, освен в географския смисъл на думата. Лизи живееше на 4800 км — в Санта Барбара в Калифорния, и изцяло се бе посветила на кариерата си на преуспяващ архитект. Рядко се вясваше по Източното крайбрежие, като за последен път това се случило, преди Конър да срещне Нора.

Нора си наля още една чаша кафе и се замисли как най-добре да съобщи на една жена, която не само никога не бе виждала, но с която дори не бе разговаряла, че брат й е починал внезапно на четиридесет години.

Знаеше, че не бе длъжна да се обажда. Можеше, примерно, да помоли Марк Тилингам да го направи. Но Нора знаеше също, че една годеница, искрено влюбена в Конър, сама би сторила това. Така че, след като намери номера на Елизабет в джобния компютър, с който Конър никога не се разделяше, тя отново протегна ръка към телефона.

— Ало? — чу се женски глас, още замаян, ако не и леко изнервен. Все пак в Калифорния още нямаше седем сутринта.

— Елизабет?

— Да, аз съм.

— Името ми е Нора Синклер…

Странно, но сестра му не заплака или поне не се чу плач в слушалката. Вместо това надвисна зашеметяваща тишина, последвана от няколко едва чуто зададени въпроса.

Нора й предаде същото, което бе казала пред полицаите. При това дословно, едва ли не дума по дума, сякаш четеше от записките си.

— Въпреки че все още нищо не може да се твърди със сигурност до приключването на аутопсията — добави тя накрая.

Лизи и този път реагира само с озадачаващо мълчание на другия край на линията. Може би, каза си Нора, това се дължеше на чувството й за вина пред брат й, с когото отдавна не се бе срещала. Или пък внезапно връхлетялото я усещане за самота, след като бе останала единственият жив представител на рода им. А може би бе шокирана също като Марк Тилингам.

— Утре ще взема първия полет — тихо рече Елизабет и добави: — Уредихте ли всичко около погребението?

— Бих искала първо да разговарям с вас. Предполагах, че…

Елизабет се разплака.

— Надявах се да не ви прозвучи ужасно, но то е последното, за което… не мога да си представя как бих могла да… Имате ли нещо против вие да се нагърбите с това?

— Разбира се, че не — успокои я Нора. Тъкмо се канеше да сложи край на тягостния разговор, когато Елизабет преглътна сълзите си и попита:

— Откога сте сгодени с Конър?

Нора замълча. Искаше й се да избухне в сърцераздирателен плач, но размисли. Вместо това изрече с тих глас:

— Само от седмица.

— Съжалявам. Толкова съжалявам…

След телефонния разговор с Елизабет Нора посвети остатъка от деня на траурните приготовления. Можеше да уреди почти всичко по телефона: от избора на цветя до поръчването на храна и напитки за хората, които трябваше да се съберат в дома му. Но в живота все още съществуват някои задължения — особено свързаните със смъртта, — които е по-добре да се извършват лично. Сред тях бе и изборът на погребален салон.

Но дори и сега Нора отново успя да докаже умението си като декоратор. Зае се с избора на ковчег така, както подбираше мебели за своите клиенти. Конър заслужаваше най-доброто, което в случая се свеждаше до поръчването на царствено изглеждащ модел от лакирано орехово дърво с дръжки от слонова кост. Още в мига, в който погребалният агент й го показа, Нора знаеше, че ще бъде именно този модел.

— Купувам! — реши тя.