Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (108)

107.

Винаги съм се чувствал зле, когато са ме заставяли да седя неподвижно в някакво затворено помещение. А сега се предполагаше, че ще бъда обречен на това досадно занятие за неопределен период от време. Още не бяха изтекли първите два дни, откакто ме привързаха за бюрото, а вече започвах да се побърквам. Имаше доста работа по служебната документация, но аз дори не я подхващах. Единственото, на което бях способен, бе да зяпам през прозорците на кабинета към унилия и посивял център на Ню Йорк. И да се питам:

Къде, по дяволите, е тя?

Съобщенията от нашите агенти по места не ни осигуряваха поводи за радост. Никакви признаци за присъствието на Нора Синклер. Никаква следа от нея. По дяволите, как бе възможно да изчезне така безследно?

Еднообразието на делниците беше влудяващо отегчително. Когато позвъняваше телефонът в офиса, аз изчаквах да звънне още един или два пъти, след което вдигах слушалката и веднага я тръшвах обратно върху гнездото й. Държах се така, все едно на челото ми бе изписано: Внимание! Съд под високо налягане! Опасност от експлодиране!

Ето, телефонът отново звънна. Посегнах към слушалката и отново започна да се повтаря същото.

— ОʼХара слуша — казах аз.

Ала нищо не чух в отговор.

— Ало?

Пак нищо.

— Търсите ли някого?

— Липсваш ми — тихо промълви тя.

Подскочих в стола си.

— Хей, защо не кажеш нещо? — попита Нора. — Не ти ли липсвам? Дори и сексът с мен ли не ти липсва? Дори и това?

Тъкмо се канех да й отговоря — дори бях отворил уста, готов да я залея с поток от озлобена и високопарна тирада, но внезапно се спрях, защото осъзнах колко бе важно да задържа Нора на телефонната линия.

Натиснах бутона за запис на моя телефон, след което натиснах и съседния бутон за включване на веригата за проследяване на обаждането. Поех си дълбоко дъх.

— Как си, Нора?

Тя се засмя.

— О, хайде, поне ми изкрещи нещо гневно в слушалката. Мъжът, когото познавах, не беше от онези, които се сдържат и внимават на всяка своя крачка.

— Може би имаш предвид Крейг Рейнълдс?

— Нямаш намерение да продължаваш да се правиш на застрахователен агент, нали?

— Той не беше истински. Нищо не беше истинско, Нора.

— Иска ти се това да бе вярно. Но точно сега единствената истина е, че и ти не знаеш какво искаш: да ме чукаш или да ме убиеш.

— Напълно съм наясно по този въпрос — опровергах я аз.

— Сега пък заговори нараненото ти его — рече тя. — Като заговорихме за наранявания, как се чувстваш? Онази нощ не ми изглеждаше много добре.

— Не бях. Благодарение на теб.

— Ще ти кажа нещо, ОʼХара. Боли, при това адски, от това, че повече никога няма да се виждаме.

— На твое място не бих бил толкова сигурен в това — процедих аз през стиснати зъби. — Повярвай ми, ще те открия.

— Не е ли прекрасна тази дума? Повярвай ми. Предполагам, че напоследък съпругата ти не е имала много поводи да изговаря тази дума. Боже, колко съжалявам, задето провалих брака ти.

— Е, можеш да си спокойна, защото малко си закъсняла. Тя е моя бивша съпруга от две години насам.

— Наистина ли? Значи си свободен, ОʼХара?

Погледнах часовника си. Разговаряше с мен вече повече от една минута. Поддържай разговора, ОʼХара!

Реших да превключа лоста за скоростите:

— Как се справяш без пари? — полюбопитствах аз.

Тя се изкиска.

— Пари се намират лесно. Стига да ги потърсиш както трябва. Има ги навсякъде.

— За това ли беше всичко? За пари?

— Говориш, като че ли парите са нещо лошо. Но едно момиче трябва да мисли за бъдещето си, нали?

— Това, което ти стори, не може да се нарече спестяване за пенсия.

— Добре, тогава да кажем, че донякъде е било за спорт. Май днес сме много ядосани, така ли е, ОʼХара? Обикновено жените има защо да се ядосват на мъжете си. Събуди се и ще усетиш, че задникът ги гори и пуши, скъпи.

Тя явно започна да се ядосва. Може би бях докоснал някаква болезнена струна в нея. Което беше от полза за моите планове.

— Какво имаш против мъжете, Нора?

— Разполагаш ли с един свободен час? Всъщност с няколко?

— Да. Цялото мое време е на твое разположение.

— Само че се опасявам, че аз не съм изцяло на твое разположение. Време е да приключваме.

— Почакай!

— Не мога да чакам, ОʼХара. Ще ме видиш само в сънищата си.

Щрак!

Извих китката си и се взрях в часовника. Моля те, Господи, прошепнах. Обадих се на момчетата от техническата служба.

— Кажете ми, че успяхте да я засечете!

Последва мъртва тишина, по-болезнена за слуха ми от най-силния шум.

— Съжалявам — чух отговора аз, — но я изпуснахме.

Грабнах телефона със слушалката и всичко останало и го запратих в стената. Разби се на парчета.

Ще ме видиш само в сънищата си.