Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (109)

108.

На следващата сутрин един грък с посивели коси, изпратен от техническия отдел да монтира новия ми телефон, се появи в кабинета ми и първата му грижа бе да огледа замислено изпочупените останки от стария апарат. После ме изгледа с разбираща усмивка, като човек, който е бил свидетел на какво ли не в този живот.

— Просто падна от бюрото ви, нали?

— И по-странни неща са се случвали — промърморих аз. — Повярвайте ми, не си измислям.

След още няколко минути новият телефон заработи и дори веднага звънна. Все пак и това бе някакво събитие. Нали оставах завързан към бюрото, измъчван от скука, да не споменавам за съмненията и угризенията, за цялото онова огромно чувство на вина.

Новият телефонен апарат продължаваше да звъни с все сила.

Първата ми мисъл бе, че Нора иска да продължим разговора, за да издевателства още малко над мен. Но втората ми мисъл беше по-реална. Целият вчерашен разговор с нея подсказваше, че ще бъде последен.

Вдигнах слушалката. Разбира се, не беше Нора.

Беше другата жена в живота ми, която точно в момента бе решила да ми напомни за себе си. Излишно е да се споменава, че отношенията ни със Сюзън точно сега не бяха в най-добрата си форма. Но все пак си оставаха професионални.

— Имаш ли някакви новини от лабораторията по акустика? — веднага я запитах аз. Записът на моя разговор с Нора беше анализиран за евентуално наличие на звуков фон, с цел да се определи местонахождението на повикващия абонат — е, ако не конкретно, то поне в общи линии.

Например шум от океански вълни или дочут разговор на някакъв чужд език. Това, че лично аз не бях чул нищо, още не означаваше, че не би могло да има нещо записано върху лентата.

— Да, получих доклада им — съобщи Сюзън. — Но нищо конкретно не са засекли.

Технически погледнато, това бяха лоши новини, но по начина, по който ми ги съобщи — като че ли ставаше дума за някаква незначителна подробност, — нещо ми подсказа, че това не е всичко.

Очевидно Сюзън знаеше още нещо.

— Какво става? — заинтересувах се аз.

— Какво става ли? Ти все още си оставаш невероятно шибан глупак, Джон. Ако можеше да ме нараниш, навярно отново щеше да разбиеш сърцето ми.

Несъмнено още не ми бе простила.

— Знам това, Сюзън. Но има още нещо, нали?

Тя се засмя над моя опит да демонстрирам интуицията си.

— За колко минути най-бързо можеш да стигнеш до кабинета ми?