Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (71)

70.

Нора се усети още когато не бяхме изминали дори километър-два.

— Ти ме водиш у дома, така ли?

Обърнах се към нея и бавно кимнах.

— Съжалявам — отвърнах.

— Тогава ставаме двама. Но все пак имаш право. Трябва да е от виното. Толкова се срамувам.

Тонът ми, всичките ми жестове, цялото ми държане… може би отстрани да е изглеждало, че ми е лесно да взема това решение, че мисълта да бъда с нея въобще не ми е минавала през ума. Де да беше истина.

Нора безспорно беше красива жена, която на всичкото отгоре ми отправи смайващо предложение. Необходима ми бе всяка частичка от волята ми, за да не забравя защо, в крайна сметка, сега съм с нея.

Все пак не можех да отрека, че помежду ни съществува привличане. И бях сигурен, че тя не се преструва. Пък и дори така да е, защо трябваше да се притеснявам?

Пътувахме в мълчание по последната отсечка от пътя към къщата на Конър. Само веднъж си позволих да я погледна крадешком и нямаше как да не забележа, че роклята й се е повдигнала нагоре. Загорели бедра, стройни и стегнати, подсказващи ми какво губя.

Извих по кръговата алея и спрях. Тогава тя отпусна въдицата.

— Мисля, че мога да те разбера. Вероятно щеше да е грешка. Особено при тези обстоятелства.

— Вероятно.

— Благодаря за обяда. Прекарах чудесно. — Тя се наведе и съвсем леко ме целуна по бузата. Усетих нежното докосване на косата й до лицето ми. Долових парфюма й, много приятен, напомнящ за някакъв цитрусов плод.

— Аз ще… хм… — Изкашлях се. — Ще ти се обадя, когато бъдат готови документите за парите от застраховката, става ли?

— Разбира се, Крейг. Наистина беше чудесен с мен.

Нора излезе от колата и бавно се отправи към стъпалата пред фасадата на къщата. И извън живота ми? Изчаках я, докато изваждаше ключовете от чантичката си. За няколко секунди бях отклонил погледа си, за да променя настройката на радиото. Когато отново погледнах към нея, тя още се опитваше да отвори вратата.

Смъкнах прозореца.

— Всичко наред ли е?

Обърна се към мен и поклати отчаяно глава.

— Проклетата брава нещо заяжда. Не ми стига предишното притеснение, а сега и това.

— Почакай.

Излязох от колата, за да хвърля един поглед на ключалката. Сигурен бях, че ключът стърчи наполовина от нея.

Но се оказа, че нищо не заяжда.

Още щом го натиснах, останалата половина от ключа веднага проникна навътре, плавно, без никакви проблеми. Обърнах се към Нора, която бе на сантиметри от мен.

— Моят герой — промълви тя и притисна тялото си до моето. Краката й бяха удивително стегнати и плътно долепени до моите. Гърдите й бяха заоблени и твърди. Обви ръце около мен и леко ме целуна по долната устна. — Излъгах те. Но никак не съжалявам.

И тогава инстинктите надделяха над волята ми. И гардът ми падна. Напълно.

Защото отвърнах на целувката й.