Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (38)

37.

Рекламата в „Уестчестър Джърнал“ твърдеше, че от този апартамент се открива живописна гледка. Накъде — е, това вече не се уточняваше. Фасадата гледаше към някаква странична уличка в Плезънтвил, а задната страна предлагаше също толкова невзрачна перспектива към отдалечената бетонна извивка за местния паркинг, претъпкан с автомобили ветерани, които са били на мода може би най-малко преди три десетилетия.

Ала вътре бе още по-зле.

Навсякъде подовете бяха с линолеум. Кресло с изкуствена черна кожа и любовно канапе за двама, което надали е било свидетел на много любовни сцени. Ако течащата вода и електроснабдяването се възприемат като най-съществените белези за съвременна кухня, е, тогава можеше да се каже, че разполагам с такава. Но искрено се съмнявах, че жълтите шкафчета „Формика“ над мивката някога отново ще бъдат обект на всеобщо увлечение.

Поне бирата бе изстудена.

Оставих кутията с пицата и извадих една бира от хладилника, преди да се тръшна на дивана в средата на моята „просторна“ всекидневна. Добре поне, че не страдах от клаустрофобия.

Посегнах към телефона и набрах номера. Не се усъмних нито за миг, че Сюзън още не бе напуснала офиса.

— Тя проследи ли те? — започна тя веднага щом чу гласа ми.

— Посвети целия си ден само на това забавление — съвестно рапортувах аз.

— Видя ли те да влизаш в апартамента?

— Да, разбира се.

— Още ли виси отвън?

Сега вече можех да си позволя една широка прозявка.

— Това означава ли, че наистина се налага да се надигна от дивана и да надникна през прозореца?

— Разбира се, че не — склони на отстъпки Сюзън. — Вземи дивана със себе си.

Не се сдържах и се ухилих до уши. Как да не обичаш една жена, която може да ти даде такъв мъдър съвет.

Прозорецът до дивана бе закрит от изпокъсана и овехтяла щора. Внимателно се пресегнах и отместих единия й край, за да надзърна към уличното платно.

— Хм — промърморих аз.

— Какво виждаш?

Нора бе паркирала през една пресечка надолу по улицата. Но сега колата й вече я нямаше.

— Предполагам, че е видяла достатъчно — рекох.

— Това е добре. Значи ти е повярвала.

— Знаеш ли, мисля, че тя нямаше да ми повярва, ако се бях нанесъл в някой по-изискан апартамент. Например в Чапакуа.

— Оплакваш ли се от нещо?

— По-скоро констатирам.

— И ще си останеш с констатацията. Само така можем да я накараме да ти повярва — каза Сюзън. — Хубавите дрехи и шикозната кола, които явно не са по джоба ти, те правят по-естествен и по-убедителен.

— Не е ли достатъчно, че съм хубавец?

— А Нора също е хубавица, нали?

— Да. Наистина е така.

— Повече не искам да споря с теб.

— Споменах ли ти за жълтите шкафчета над мивката? Онези, отвратителните, от марката „Формика“?

— Стига, не може там да е чак толкова отвратително — рече Сюзън.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали няма ти да живееш тук!

— Това е само временно.

— Горещо ти благодаря. По дяволите, това е единствената истинска причина да се спотайвам в този апартамент — заявих аз. — Това само ще ме накара да действам по-енергично.

— Точно това си мислех и аз.

— Не пропускаш нищо, нали?

— Не, доколкото зависи от мен — върна ми го тя. — А сега сериозно: днес си свършил добра работа.

— Благодаря.

Сюзън въздъхна, което ми подсказа, че работният й ден е към края си и тя е доста уморена.

— Окей, а сега нещо официално: Нора Синклер се промъкна зад кулисите по следите на Крейг Рейнълдс. И какво следва?

— Това ще е най-лесното — обясних й аз. — Защото сега е мой ред.