Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (91)

90.

Когато Джефри влезе в кухнята, Нора, с вид на богиня, бе застанала до безупречно лъснатата печка „Вайкинг“.

— Имаше право — обади се той. — Душът ми се отрази много добре.

— Ето, видя ли, нали ти казвах. Нора знае най-добре.

Той надникна през рамото й към тигана.

— Сигурна ли си, че с нищо не мога да ти помогна?

— Не е нужно, скъпи. За всичко съм се погрижила.

Тя посегна към дървената шпатулка. Наистина нямаше с какво да й помогне, нали? Вече бе решила. Когато той седна до масата, тя за последен път подхвърли златистия омлет в тигана.

Няма връщане назад. Трябва да го направя. Точно тази вечер.

— О, забравих да ти кажа — сепна се той. — Онзи фотограф от списанието ще се появи тук следващия уикенд. Каза, че искал в събота следобед да ни направи снимки за статията.

— Да разбирам ли, че вече си обмислил всичко и си взел решение?

— Относно това да съобщя на света какъв истински късметлия съм аз? Да. Джефри Уокър и Нора Синклер са едно благословено от съдбата семейство. Ако не друго, то сега повече от всеки друг път съм готов да обявя пред света, че съм женен.

Тя едва не се задави от смях.

— Какво толкова смешно има?

— Звучиш като бизнесмен, предлагащ акциите си на борсата — обясни му Нора, върна се при печката и изсипа омлета на Джефри в чиния. Време беше да му сервира вечерята.

Тя седна на стола срещу неговия и няколко минути го наблюдава мълчаливо как поглъща хапка след хапка. Изглеждаше безкрайно щастлив и доволен. Пък и защо не?

Накрая Нора реши да наруши тишината:

— Ще ми кажеш ли нещо повече за новия роман? Наистина ли завършва със сцена край бесилката?

Той кимна.

— Описвал съм гилотини, дуели с шпаги, клади и какво ли още не, но никога досега не съм използвал доброто старомодно обесване. — Внезапно вдигна ръце към гърлото си, като че ли се задави точно когато искаше да се засмее.

Нора също се опита да се усмихне.

— Знаеш ли, Нора, трябва да поговорим за…

— Нещо не е наред ли?

Джефри бавно отвори очи.

— Нищо — тихо изрече той със свито гърло. Изкашля се. — Та какво ти казвах? О, да, ние трябва да поговорим за…

Отново спря. Нора внимателно следеше промяната и изражението на лицето му. От лекарството определено имаше ефект, но тя се тревожеше, да не би да не е сложила достатъчно. Досега би трябвало да е много по-зле. Нещо не беше наред.

— Та какво казах? — попита той с глас, напрегнат от стремеж да не демонстрира слабост.

Малко след този последен въпрос той започна да се тресе на стола си. После започна да повтаря като развалена грамофонна плоча: „Ние трябва да поговорим за… да поговорим за… за медения месец“. Накрая не издържа и се хвана с две ръце за корема, гърчейки се от болки. Погледна безпомощно Нора в очите.

Тя стана и отиде до мивката, за да напълни чаша с вода. Докато бе с гръб към него, чевръсто добави праха в чашата — много силна доза простигмин, или както първият й съпруг — кардиологът Том Холис, обичаше да го нарича последния ритник. Комбиниран с хлорхининовия фосфат, който Нора бе забъркала в омлета, този препарат щеше да ускори колапса на дихателната дейност и в крайна сметка да причини сърдечен удар. Цялата тази смес се абсорбираше напълно от организма.

— Ето, вземи това — каза тя на Джефри и му подаде чашата.

Той се разкашля и едва чуто изломоти:

— Ка… какво е това? — запита, неспособен да фокусира погледа си върху шипящата течност.

— Просто го изпий — посъветва го Нора. — То ще се погрижи за всичко. Цоп, цоп. Фъс, фъс.