Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (63)

62.

Джон ОʼХара, или Туриста, се чувстваше невероятен глупак, след като бе позволил да го изиграят така баламски. Не можеше да повярва, че бе изпързалян от това хлапе, от този пъпчив момък, от това сукалче.

— Окей, обърни се, ама по-бавно.

ОʼХара се завъртя само на няколко градуса. Много бавно, според указанията.

— Къде е? — попита момчето. — Куфара. Какво има в него? Къде го скри?

— Не знам. Говоря честно, мой човек.

— Глупости говориш, мой човек.

— Слушай, ще ти кажа истината. Предадох го веднага след като се добрах до него. В един гараж в Ню Йорк.

Момчето за доставки притисна дулото на пистолета до слепоочието на ОʼХара. Силно, за да боли.

— Тогава май няма за какво повече да си говорим, а?

— Ако ме убиеш, до двадесет и четири часа си мъртъв. Ти. Лично ти. Така стават тези работи.

— Не мисля така — отвърна доставчикът на пици и дръпна предпазителя на пистолета си.

ОʼХара се опита да прочете нещо в очите му. Но никак не му допадна това, което видя: студенина и самонадеяност. Това хлапе може би работеше за истинския продавач на файла със списъка. Или пък именно то бе продавачът.

— Окей, окей, задръж така. Знам къде е.

— Къде?

— Там го държа. През цялото време.

— Покажи ми го.

ОʼХара го поведе по коридора към спалнята. Чуваше дори слабия звук от стереоуредбата на съседите. Помисли си дали да не извика за помощ.

— Под леглото — рече той. — Аз ще го измъкна. Това, което ти трябва, е в моята торба с дрехите за пране.

— Ти само стой, където си. Аз ще погледна под леглото.

Момчето за доставки се наведе под леглото и се огледа. Увери се, че там наистина имаше черна платнена торба. Ухили се до уши.

— Не знаеш какво е това, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото, ако знаеше, не мисля, че би спал тук, с него под леглото.

— Тогава за мен сигурно ще бъде истинско щастие да ти го върна.

— Правилно. А сега го измъкни. Но кротко, без усложнения.

— Каква е ролята ти в тази игра? Ти ли си продавачът? Или си само един пратеник?

— Просто извади торбата. Между впрочем аз съм пратеник. Също като моя приятел. Онзи, когото гръмна на Гранд Сентръл Стейшън. Той ми бе като брат.

Туриста приклекна и бавно протегна ръка към торбата.

— Дръж едната си ръка отгоре на леглото — заповяда момчето с пиците.

— Както кажеш. — Докато лявата му ръка стърчеше отгоре върху чаршафа, дясната се напъха отдолу, за да стигне до торбата с дрехите.

И пистолета, залепен отстрани на торбата.

— Напипа ли я? — попита доставчикът на пици. — Само не се опитвай да ми извъртиш някой номер.

— Да, стигнах до нея. Успокой малко топката бе, човек. Нали няма да се изтрепем тук сега за едното нищо?

— Един от нас май ще го отнесе.

ОʼХара ловко изви ръката си и стреля два пъти. Куршумите пронизаха гърдите на момчето, което се строполи мъртво на пода. Всъщност се виждаха две мъртви момчета в двойното огледало, така че гледката бе доста зловеща.

ОʼХара го пребърка за някакъв документ за самоличност. Не се изненада, че нищо не намери. Нито дори портфейл.

Отиде в кухнята за задължителното позвъняване по телефона. Те пристигнаха и се погрижиха за тялото. Дори почистиха кървавите петна по килима. Бяха изключително ефективни. Сега оставаше да бъде свършено само едно нещо.

Той отвори кутията с пицата и си взе резен с наденички и лук. Първата хапка винаги е най-вкусна. А сега, докато предъвкваше храната, изскочиха обичайните въпроси, онези, чиито отговори трябваше да бъдат открити. Кой е изпратил момчето за доставка на пици по следите му? И въобще кой знае, че се укрива тук? Кой искаше смъртта му?

И как да използва всичко това, за да има полза от тези отговори в бъдеще?

О, да, и още нещо: кой можеше да му гарантира, че изобщо имаше някакво бъдеще?