Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (40)

39.

— Какво ще желаете? — попита тя.

Вдигнах глава и измерих с поглед стюардесата — уморена, отегчена до смърт, ала все пак стараеща се да бъде любезна. Тя, заедно с тласканата от нея количка с напитките, най-после се бе добрала до моята седалка.

— Бих искал една диетична кола — рекох.

— О, много съжалявам, но я свърших още преди десет стола назад.

— А ще се намери ли джинджифилова бира?

Погледът й се стрелна надолу по отворените кутии с бира в количката.

— Хм… — промърмори тя. Наведе се и започна да изважда една по една кутиите. — Много съжалявам, но нямам и джинджифилова бира.

— Защо да не опитаме нещо друго тогава — предложих аз с пресилена усмивка. — Какво още ви е останало?

— Харесвате ли доматен сок?

Да, разбира се, обаче само с малко водка и стрък целина.

— Нещо друго?

— Имам една бутилка „Спрайт“.

— Е, вече нямате.

Отне й почти секунда, за да осъзнае, че по този начин исках да й кажа: Да, моля.

Тя наля около половината от съдържанието на бутилката „Спрайт“ и ми подаде чашата заедно с торбичка претцели^[1]. И докато се отдалечаваше с количката, аз вдигнах пластмасовата чаша. Взрях се с присвити очи в мехурчетата — напомняха за шампанското, което Нора вероятно пиеше в първа класа.

Напъхах в устата си един от най-дребните претцели и се опитах да помръдна нозете си. Напразно. Дори и след като сгънах подвижната масичка, краката ми оставаха прегънати под невъзможен ъгъл. Пълното прекратяване на кръвообращението в долните ми крайници бе само въпрос на време.

Да, навярно точно това ме очакваше. Едва тогава осъзнах кой бе лайтмотивът в настоящата ми задача. Казано с една дума: теснотията.

Теснотията в офиса, теснотията в апартамента, теснотията на седалката на последния ред, откъдето бях принуден да понасям миризмите от тясната тоалетна, разположена точно зад гърба ми. Ала не всичко бе загубено.

Ако все пак има нещо много хубаво в това да следиш някого в самолет, то се свеждаше до това, че не е необходимо да се тревожиш дали няма да го изгубиш от погледа си по време на полета. На височина десет хиляди метра нито един разумен човек, загрижен да се отърве от преследвачите, няма да се втурне да се измъква през страничната врата.

Погледнах към тъмносинята завеса, зад която продължаваше пътеката към по-изискания салон. Макар да съществуваше много малка вероятност Нора да се присъедини към нашата бедна прослойка, все пак трябваше да бъда нащрек.

Макар че с тези изтръпнали крака ми бе трудно да мисля за нещо друго.

Преди началото на полета, в чакалнята на летището в Уестчестър, бях сигурен, че Нора не ме е разпознала. Освен бейзболната шапка с емблемата на „Ред Сокс“, тъмните очила, анцуга и златната верижка, аз си бях лепнал и фалшиви мустаци. Не смеех да отдалечавам разтворения „Дейли Нюз“ на повече от тридесет сантиметра от носа си, така че можех да си позволя спокойно да се усамотя в ъгъла на залата и да оставам инкогнито.

Не, Нора нямаше представа, че си има компания по време на полета. Или поне аз така си мислех. Разбира се, това, което не знаех, си оставаше за мен въпросът на деня:

Какво търси тя в Бостън?