Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (25)

24.

Службата беше много хубава, тъжна и затрогваща. Църквата „Сейнт Мери“, зад която в далечината се мержелееха очертанията на отлично поддържаното гробище „Слийпи Холоу“, беше безупречно място за подобни траурни церемонии.

Или поне така изглеждаше на всички, освен на Нора. И макар че не бе организирано изреждане на присъстващите за поднасяне на съболезнования на опечалените близки на покойника, хората все пак се отбиваха при нея, за да й кажат по нещо утешително. Тя вече познаваше някои от приятелите и партньорите на Конър, а за други бе слушала от него. Останалите сами се представяха, като добавяха по няколко фрази, за да изразят съпричастността си към нейната скръб.

През цялото време — както в църквата, така и по-късно на гробището — Елизабет Браун се държеше на разстояние от нея. Не че Нора се вълнуваше особено от това. Всъщност сестрата на Конър й направи услуга — именно тя, макар и неволно, подхвана версията, че последният човек, който би желал смъртта на Конър, е жената, която би спечелила милиони, ако се бе омъжила за него.

Но когато се прибраха в Уестчестър, където присъстващите на погребението бяха поканени на събиране в памет на покойния, за да хапнат, пийнат и още веднъж да изкажат съболезнованията си, Елизабет най-после благоволи да се приближи до нея.

— Направи ми впечатление, че не пиеш — заговори я Елизабет. — Дори в ден като този.

Нора държеше в ръка чаша минерална вода.

— О, пия. Но днес предпочитам да се огранича с минералната вода.

— Днес ние двете нямахме много възможности да си поговорим, нали? — продължи Елизабет. — Бих искала да ти благодаря за всичко, което направи за уреждането на службата и погребението. Не мисля, че бих могла да се справя сама. — Очите й отново се насълзиха.

— Няма защо да ми благодариш. Предполагам, че все пак донякъде бях задължена, след като живея тук. Искам да кажа не точно тук, но…

— Знам, Нора. Всъщност точно за това ми се иска да говоря с теб.

Край тях премина един мъж, колега на Конър от Гринич. Елизабет изчака, за да не дочуе някоя фраза от разговора им.

— Хайде — подкани я Нора. — Нека да излезем навън за малко.

Тя поведе Елизабет навън през вратата и после по широките каменни плочи на алеята към оградата. Не след дълго двете жени останаха сами. Може би бе настъпило времето да говорят по-открито?

— Редно е да ти кажа — започна Елизабет, — че имах дълъг разговор с Марк Тилингам. Оказва се, че Конър ми е оставил тази къща.

Реакцията на Нора беше безукорна:

— Наистина ли? Е, това е добра новина. Мога само да се радвам, че остава в семейството. И точно на теб, Лизи.

— О, да, това е много благородно от негова страна. Но последното, което бих сторила, е да се преместя да живея тук — промълви Елизабет. Помълча за кратко, после отметна глава, като че ли не можеше да довърши фразата. Сълзите вече се стичаха по бузите й. — Просто не бих могла.

— Разбирам — рече Нора. — Но можеш да предложиш къщата за продажба, Лизи.

— Да, предполагам, че няма да е трудно да се продаде. Но нищо не ме принуждава да бързам. — След кратка пауза тя продължи: — Именно затова най-много исках да поговоря с теб. Първо, искам да се чувстваш свободна да използваш този дом, докато желаеш. Зная, че това би искал Конър.

— Това е изключително мило от твоя страна — призна Нора. — Но не е необходимо. Ще се справя сама.

— Помолих Марк да поеме всички разходи по поддържането на имота. Поне това ние двамата можем да сторим. Но искам от теб, Нора, да запазиш мебелите и вещите. Нали именно заради тях си се запознала с Конър.

Нора се усмихна. От всяка дума струеше чувството за вина, загнездило се в сърцето на Елизабет. Първоначално тя се опасяваше да не би годеницата на брат й да предяви претенции към наследството му. Но ето че Елизабет бе променила мнението си за Нора и щедрият й жест бе нейният начин да признае, че е сгрешила. Което всъщност си бе точно така. Или поне в чисто финансов смисъл.

Защото вече получих наследството си.

Те стояха пред фасадата на голямата къща и продължаваха да разговарят, докато Елизабет внезапно се досети, че времето е напреднало доста. Оставаха само три часа до обратния й полет за Калифорния.

— По-добре да вървя — рече тя. — Това бе най-тъжният ден в живота ми, Нора.

Нора кимна разбиращо:

— Да, също и за мен. Моля те, нека да поддържаме връзка.

Елизабет се сбогува с нея, дори я прегърна, след което се насочи към таксито, очакващо я на алеята за коли. Нора я проследи с поглед, изправена, сплела ръце пред гърдите си. Но зад сериозната фасада сърцето й биеше ускорено от възбудата. Беше успяла! Във всичко! И с убийството. И с парите.

Нора се завъртя на скъпите си обувки — модел на „Маноло“ — и се насочи обратно към къщата. Но само след две крачки се спря. Стори й се, че чу нещо. Някакъв шум откъм храстите и живия плет. Нещо като прищракване.

Погледна към живия плет и се заслуша… но не чу нищо повече.

Може да е била някаква птица, реши тя.

Но когато й оставаше само една крачка до прага на външната врата, един цифров „Никон Dl-X“ щракна последните няколко кадъра иззад клоните на рододендрона.

Щрак. Щрак. Щрак.

Очевидно Нора Синклер не бе единствената, която бе скроила мащабен план.