Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (18)

17.

— Знаеш ли, че само в една от всичките стаи в къщата още не сме се любили? — запита я Конър. Изглеждаше така, като че ли пресмята нещо наум.

— Е, мисля, че нощта едва сега започва… — успокои го Нора.

Той я притисна плътно към себе си.

— Ти си ненаситна.

— А пък ти си голям късметлия.

Те вече бяха излезли от гаража и сега се намираха в кухнята. Държаха се за ръка, а със свободните носеха дрехите си.

— Като заговорихме за ненаситност… — започна той.

Тя едва не се задави от смях.

— Защо ли никак не ми е трудно да се досетя какво ще ми поискаш? Добре, скъпи мой нудисте — кимна тя, — какво ще кажеш за един омлет?

— Звучи фантастично. Но да излизаме точно сега? Мога да звънна да ни го донесат от „Стръмния хребет“? Или от „Железния кон“?

Нора недоволно поклати глава.

— По-добре ми кажи с какво да го приготвя. Искам аз да го направя.

— Тогава защо не ме изненадаш? Всъщност нали това е темата на тази вечер — изненадите.

За пръв път Нора усети как внезапен остър спазъм прониза стомаха й. Ето, това беше.

Той се скри в банята за един душ набързо, но преди това внесе куфара й, който бяха зарязали насред бетонираната алея за автомобили. Тя го премести в кухнята и го отвори, за да извади спретнато сгънатите си джинси и бяла памучна тениска.

После, като стар познайник, вътрешният й глас отново заговори:

Хайде, Нора, стегни се!

Облече се и се зае с приготвянето на омлета. Надникна в камерата в хладилника и намери там лук, зелен пипер и парче шунка. Това я устройваше. Реши да го нагости с омлет, приготвен така, както някога са го правили в Дивия запад.

Вече си взела решение. Всичко това са само нерви. Много добре знаеш, че ще се справиш и с този проблем — нали вече си минала по този път.

На стената в кухнята имаше широка лента от магнетизирана стомана, на която висеше дълга редица от масивни кухненски ножове. Нора се втренчи в тях. Всичките висяха там — заплашителни, безупречно наточени, смъртоносно остри. Тя се пресегна към най-големия нож и го претегли на ръка. Пръстите й неволно се плъзнаха по леката извивка на дръжката, преди здраво да я стиснат.

Забрави за колата. И за пръстена. Най-вече за пръстена.

Първо счупи яйцата, после добави зеления пипер. Наряза шунката на дребни кубчета. Беше застанала с лице към дъската за рязане на продуктите, точно до кухненската мивка, с гръб към вратата. Това не й пречеше да слуша какво й говори Конър.

— Толкова съм гладен, че мога да изям храната в цял ресторант — долетя отвън гласът му, като с всяка следваща дума звучеше по-ясно.

Хайде, направи го, Нора!

Той идваше право към нея.

Хайде, Нора, направи го! Сега!

Отряза още едно парче шунка и се загледа в блестящото острие на ножа. Стисна толкова силно дръжката, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Светлините от лампите на тавана се отразяваха и танцуваха по бляскавото стоманено острие.

Все още не бе късно да промени решението си.

Стъпките на Конър вече се чуваха съвсем близо зад гърба й, приближаваха все повече и повече… Усети топлия му дъх във врата си. Той бе зад нея, на сантиметри разстояние. Тя енергично се завъртя и вдигна високо ръка.