Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (60)

59.

Когато Нора мина покрай нея, високата блондинка побърза да прикрие лицето си. Озоваха се толкова близо една до друга, че всяка от тях почувства топлината, излъчвана от тялото на другата. Крайно опасен момент. Не, по-скоро бе грешка от нейна страна.

Блондинката се бе настанила край бара във „Вонг“, отпиваше от своето мартини и през цялото време следеше Нора. Не се съмняваше, че присъства на някоя от нейните срещи — нищо чудно да беше първата с този партньор, понеже не пестеше красноречивия език на тялото си. За съжаление блондинката не можеше да подслушва разговора им, но й бе ясно, че Нора и мъжът с нея щяха да задълбочат общуването си.

Затова внезапното тръгване на Нора беше доста озадачаващо.

Минутите бавно се нижеха. Блондинката набучи маслинката в мартинито с клечката, а през ума й се изреждаха различни възможности. Например — Нора е излязла, за да се обади някому. По-безобидна бе версията, че е поискала да изпуши набързо една цигара. Ала тогава блондинката си спомни, че никога не бе виждала Нора с цигара в ръка.

Жената отново погледна назад към масата, където чакаше мъжът, доскоро забавлявал Нора с шегите си. Изглежда добре, реши тя. От онези, които…

— Извинете — чу тя нечий глас зад рамото си.

Обърна се и видя мъж на средна възраст с прошарена коса, облечен с поло и спортно сако. Изглежда, бе попрекалил с афтършейва.

Блондинката го погледна, без да продума. Той постави ръката си върху свободния стол до нейния.

— Свободно ли е?

— Струва ми се, че да.

Той разцъфтя в приветлива усмивка и се настани на стола.

— Трудно ми е да повярвам, че може да е свободно мястото до толкова хубава жена — започна той и облегна лакътя си на бара. После се приведе към нея: — Мога ли да ви поръчам едно питие?

— Още не съм свършила с това.

— Добре тогава, ще почакам — кимна той разбиращо. — Мога да чакам цяла нощ, ако се наложи.

Блондинката го дари със закачлива усмивка и вдигна чашата си с мартини. За да излее съдържанието й на главата му.

— Е, сега няма да се наложи да чакате толкова дълго — обяви тя.

Стана от стола и тръгна. Но не към вратата. Окончателно убедена, че Нора няма да се върне, тя се насочи към масата, където компаньонът на Нора все още седеше самотен.

— Извинете ме, но не чакате ли Нора Синклер?

Той вдигна глава към нея, леко озадачен.

— Хм… всъщност да, наистина.

— Опасявам се, че няма да се върне.

— Какво искате да кажете?

— Току-що я видях да излиза от ресторанта.

Още по-озадачен, той погледна през рамо към изхода, като очите му трескаво шареха. Накани се да стане.

— Не си правете труда — рече блондинката. — Вече изминаха пет минути.

Той отново седна.

— Нищо не проумявам. Да не сте нейна приятелка или нещо подобно?

— Не, не бих казала. — Тя се настани на стола, на който доскоро седеше Нора. — А ще имате ли нещо против, ако ви задам няколко въпроса?