Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (113)

112.

Този следобед се оказа доста странен, тъй като се случи нещо неочаквано хубаво: аз разполагах със свободно време и възнамерявах да го прекарам със Сюзън. Мъдро решихме да посетим плажа на Ла Саманя, който ни привличаше със своите внушителни размери и приказната си ослепяваща белота. Нататък по брега имаше следи от някогашно корабокрушение.

— Сигурна ли си, че можем да се доверим на местните хора? — попитах Сюзън, когато ни заляха слънчевите лъчи.

— Ти се държиш, сякаш те са като полицаите от Кийстоун^[1] или нещо подобно — упрекна ме тя.

Имах предвид местната жандармерия, както наричаха полицията на остров Сен Мартен.

Те се бяха нагърбили със задържането на Нора, докато не бъдат напълно готови документите за екстрадирането й, позволяващи да бъде върната в Ню Йорк.

— Може би ще ти се сторя прекалено недоверчив — продължих аз, — но трудно мога да се доверя на полицаи, носещи шорти. Да не говорим за онези другите, с дългите панталони. Видя ли ги? Те са толкова тесни, че можеше да се разбере кой е обрязан.

Сюзън се обърна към мен с онзи неин недоверчив поглед, с който толкова много пъти бях удостояван.

— Млъкни, Джон, и си пий питието.

Тя имаше право. Както винаги досега.

С нашата полицейска дейност тук бе приключено. Нора се озова на безопасно място в полицейския арест и с това на случая бе сложен край. Проверихме даже как са Макс и Джон — младши, за да сме сигурни, че прекарват добре с дядо си и баба си — родителите на Сюзън, — които продължават да ме харесват напук на всичко.

Бяхме тук само за кратко, макар че двамата заслужавахме да останем повече. Излегнати един до друг на приятните плажни шезлонги в този невероятно скъп курорт, съзерцаващи залеза, докато слънцето напусне приказно красивото оранжево небе. По дяволите, дори намерихме време да поплуваме заедно.

Посегнах към моето маи-таи.

— Да вдигнем тост в чест на старшата сестра Емили Бароус.

Сюзън вдигна чашата си, пълна с пина колада.

Облегнах се назад в шезлонга и въздъхнах дълбоко. Усещах се удовлетворен и облекчен. Освен това обаче усещах и нещо, което не можех съвсем ясно да определя, но не беше много комфортно. Нека да го наречем вина.

Погледнах към Сюзън, която изглеждаше невероятно хубава и спокойна. Бях й причинил толкова много болка, че имаше защо да изпитвам вина. Тя заслужаваше нещо много по-добро.

Поех ръката й и нежно я стиснах.

— Съжалявам, толкова много съжалявам.

Тя стисна моята ръка.

— Знам, че съжаляваш — тихо изрече.

И това беше. Щастлив завършек, ако може така да се каже. Аз с моето маи-таи в едната ръка, стискащ с другата ръката на първата жена, която истински съм обичал. А Нора Синклер скоро ще получи доживотна присъда за извършените от нея убийства.

Разбира се, би трябвало да бъда по-предвидлив.