Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (65)

64.

През обедната почивка Сюзън се отби до „Анджело“ — един от най-старите и най-добрите ресторанти в квартал Малката Италия, не много далеч от централата на ФБР. Доктор Доналд Маркузе я чакаше в усамотеното сепаре в дъното на салона.

— Здравей, Сюзън. Каква чест. Още не вярвам, че успях да те измъкна от офиса!

Сюзън не успя да сподави усмивката си. Доналд Маркузе винаги знаеше как да я накара да се отпусне, най-вече със саркастичните си забележки. Той бе психиатър към Управлението за съдебна медицина, по-точно в Отдела за тежки криминални случаи, така че често му се налагаше да работи за ФБР, но тя не го бе виждала от шест месеца, откакто се бе развела.

— Косата ти изглежда чудесно — подхвана той. Сюзън носеше косата си късо подстригана, като наскоро я бе освежила, подчертавайки кафявия оттенък в цвета й, от което бе станала още по-неотразима.

— Ще те попитам нещо, но само за сведение — поде Сюзън. — Макар да не давам пет пари за подобни глупости, но напоследък това не се ли приема като сексистка забележка?

Докторът сви рамене.

— Моята теория по тези въпроси е следната: след като може да го каже една жена, защо да не може да го каже един мъж? Но не съм уверен дали теорията ми би издържала на по-внимателен анализ.

— Вероятно не. Звучи прекалено логично.

Те предадоха на келнерката поръчките си за обяда, след което се увлякоха в оживен разговор за текущите разследвания и оттам за пороците, заливащи Ню Йорк. По едно време погледът на Сюзън попадна върху часовника й.

— Май за днес почивката ти приключи, познах ли? — попита я Маркузе и се усмихна приятно. — За какво всъщност искаш да поговориш с мен?

През следващите няколко минути Сюзън разказа на психиатъра всичко, което й бе известно за Нора Синклер. После го помоли да се опита да попълни — доколкото бе възможно — празнините в нейните познания за личности като нея. Искаше преди всичко да разбере какво бе превърнало Нора в убийца и към коя категория би могла да бъде причислена.

Вярна на навиците си, Сюзън прилежно си водеше бележки, докато слушаше анализа и разсъжденията на доктор Маркузе. След като се върне в офиса, щеше да прегледа отново тези записки и евентуално да сподели наученото с ОʼХара.

Според Маркузе синдромът „черната вдовица“ се отнасял за жени, които систематично умъртвявали съпрузите си, сексуалните си партньори, а понякога посягали и на други членове на семействата си. Като алтернатива на „черните вдовици“ той посочи жените от категорията „убийца по сметка“. При тях всичко се свеждало до бизнес, понеже основният мотив е печалбата.

— Почти всички жени, обявени за серийни убийци, убиват само заради печалбата — заключи Доналд. Извода му Сюзън прие като напълно достоверен, тъй като бе запозната с изключително богатия му практически опит.

Докторът продължи с обясненията с любезен и спокоен тон. Нора най-вероятно се отличава с неизкоренимото си убеждение, че на никой мъж не трябва да се гласува доверие. Може би в миналото си е била наранена. Още по-вероятно майка й да е била наранена от някой мъж или няколко мъже още когато Нора е била съвсем млада.

— Не е изключено самата Нора да е била малтретирана още като дете. Така беше при повечето от случаите, с които съм се занимавал. Но самият аз не съм склонен да приема толкова лесен отговор. Ще трябва сама да откриеш истината.

Доналд Маркузе най-после престана да говори само за Нора и погледна към Сюзън.

— Тя ти е влязла под кожата, нали? Но това не е типично за теб.

Сюзън вдигна очи от бележника си.

— Тя е твърде опасна, Доналд. Изобщо не ми пука дали е била малтретирана като дете. Тя е много красива, изключително очарователна, но жестока убийца. И няма никакво намерение да престане.