Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (72)

71.

Като вълна, тласкана от ураган, ние нахлухме в преддверието. Затворих с ритник външната врата зад нас. Какво правиш, ОʼХара?

Все още не бе късно да се спра. Имаше шанс да се оттегля. Трябваше само да престана да обсипвам Нора с целувки.

Ала не можех да спра. Усещах я толкова мека, толкова дяволски сладка в прегръдките ми. Всичко в нея ухаеше съблазнително — тялото й, косата й. Зелените й очи ме омайваха, при това съвсем отблизо.

Нора пое ръката ми и я насочи към роклята си, надолу по вътрешната страна на загорелите си бедра. От допира дъхът й секна. Когато докоснах меките й копринени бикини, тя ме стисна още по-здраво, а бедрата й започнаха да трепкат в такт с докосванията ми. Изохка и бога ми, стоновете й бяха съвсем истински. Пък и защо й трябваше да ме мами?

Сакото и ризата ми отхвърчаха настрани. Панталоните ми ги последваха. Спряхме да се целуваме само за някакви части от секундата — колкото Нора да измъкне роклята нагоре през главата си. „Чукай ме“, прошепна ми тя, останала без дъх. Каза го просто така. Ала от устата й това прозвуча съблазнително и неустоимо.

Нора ме бутна на пода и ме възседна. Скъса бикините си, пое го в ръка и го насочи навътре в себе си. Дори и в този изключително разгорещен момент на дивна езда една мисъл все пак успя да проблесне в главата ми: Свършено е с теб, ОʼХара.

Бях като заслепен. Всичко около мен се завъртя, буквално цялата стая. Стая ли? Още бяхме в мраморното преддверие на къщата на Конър Браун — мъжа, за когото тя бе сгодена. Мъжът, когото може би беше убила. Здравата бях загазил.

Помисли какво правиш. Но следващото, достигнало до съзнанието ми, бе някакъв звън нейде отдолу, откъм краката ми. Отне ми цяла секунда, за да се досетя откъде идва този досаден звън.

От моя мобилен телефон.

Иисусе Христе! Знаех кой е. Сюзън! Проверяваше ме. Няма що, улучила беше най-подходящия момент.

— Да не си и помислил да се обаждаш — предупреди ме Нора.

Не се безпокой, няма да го направя.

Звънът престана, докато ние продължавахме с ездата, неспособни да спрем. В бесен ритъм с невероятен синхрон. Красивата й кафява коса се разпиля върху лицето ми. Беше върху мен; после под мен; на лакти и колене; тялото й, извито в чувствена дъга, тръпнеше, разтърсвано от дълбоки стонове, които ме подканваха за още и още, докато в преддверието не отекнаха виковете ни, когато достигнахме кулминацията.

За две-три минути, ако не и повече, останахме бездиханни, загледани в тавана, безмълвни и потни, опитвайки се да възстановим дишането си.

Накрая примигнах.

— Значи ключът заяждаше, така ли?

— Ами ти беше този, който се хвана на номера.

— Така ли, нима бях аз?

Сега и двамата се разсмяхме, наистина се разсмяхме, сякаш това бе най-смешното, което някога ни се е случвало. Нора още се заливаше от смях, когато се надигна. Така заразително, че да ти се прииска да се смееш с нея.

— Гладен ли си? — попита ме тя. — Искаш ли пържола? Или да ти направя един омлет?

— На всичкото отгоре умееш и да готвиш…

— Ще го приема като отговор „да“. Ако искаш, можеш да си вземеш един душ в стаята за гости. Нагоре по стълбите, първата врата вдясно.

— Великолепно.

Тя се обърна към мен и ме целуна.

— Не толкова великолепно като теб, Крейг Рейнълдс.