Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (87)

86.

През целия път до Брайърклиф Манър Нора непрестанно държеше пръста си върху бутона „Търсене“ за превключване на станциите по радиото. Никъде не намери приятна музика. В повечето случаи се натъкваше на рап боклуци, от които й идеше да се разкрещи. Ето, най-после го улучи! Не беше на себе си от гняв. Невъзможно й бе да потуши загнездилото се в гърдите й безпокойство. Не се дължеше само на огромното количество изпито кафе. Мислите за ОʼХара бяха опънали нервите й докрай.

Затова, когато мобилният й телефон иззвъня, тя така рязко подскочи, че колата едва не излезе от шосето.

Беше той!

Първата й мисъл бе още сега да се разправи с него, само с няколко думи да му разкрие, че вече знае всичко за неговата подла игра. Но когато протегна ръка към телефона, реши да не избързва. ОʼХара нямаше да се отърве толкова лесно.

Нора погледна първо към екрана на мобилния телефон, където се изписваха номерата на тези, които я търсеха. Но заслепена от слънцето, не успя да го различи. Няма значение, предчувстваше, че е той.

— Ало?

— Къде изчезна?

Дотук с предчувствията. Леко раздразненият глас от другия край на линията принадлежеше на Джефри. Едва сега си спомни, че не бе отговаряла на обажданията му през последните два дни.

— Много съжалявам, скъпи. Тъкмо мислех да ти се обадя — успокоително замърка тя. — Но ти ме изпревари.

Той моментално омекна.

— Боже, започнах да се тревожа за теб, скъпа. Нямах никаква представа къде си.

Трябваше спешно да измисли някакво извинение, но да е по-достоверно.

— Всичко се обърка заради същата онази моя клиентка, проклета да е, толкова ме измъчи. Разбираш ли, говоря ти за същата онази досада, която заплаши, че ще се откаже от услугите ми, ако не я придружа лично при избора на тъканите.

— Как мога да я забравя? Та нали тъкмо тя ни провали миналия уикенд.

Нора замълча. Имаше нещо застрашително в мълчанието й.

— О, не! — извика той. — Не ми казвай.

— Ще се опитам да се измъкна.

— А какво още иска тя този път?

— Иска да посетя къщата й в Ийст Хамптън и да хвърля един поглед на новата й оранжерия. Работата е в това, че тя наистина е сред най-добрите ми клиенти, при това една от първите.

— Забрави ли, че утре е петък, Нора? Кога ще знаеш със сигурност?

Той е бесен. Нарича ме Нора само когато е ядосан.

— Ще ти се обадя още днес, следобед. Повярвай ми, само мисълта, че ще се наложи да прекарам още един уикенд с тази жена, ме подлудява. Липсваш ми.

— И аз се тревожа за теб, скъпа. Струваш ми се доста потисната. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е наред. — В главата й се мярна лицето на ОʼХара. — Знаеш как понякога само един-единствен човек може да ти опъне нервите до скъсване.

— Това е още една причина да бъдеш с този един-единствен човек, който може да те накара да се почувстваш по-добре — убедено заяви Джефри. — Ще ми се обадиш ли по-късно? Обичам те.

Нора обеща да му позвъни и завърши със задължителното: И аз те обичам, скъпи.

Нора беше доволна от настоящия си „мъж за издръжка“, но вече започваше да й писва. Напоследък й ставаше все по-трудно да съгласува лъжите си, а това означаваше, че се подлага на голям риск. Ала въпреки това нямаше намерение да си пропилее уикенда с Джефри, преди да си разчисти сметките с ОʼХара заради унижението, на което я бе подложил.

След броени минути стигна до центъра на Брайърклиф Манър. Като по чудо, намери място за паркиране, излезе от колата и погледна към фирмената табела над прозорците на втория етаж.

На нея бе изписано: „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.

Прочете името бавно, за да се увери, че първия път не бе пропуснала нещо. Вече нищо нямаше да приема на доверие.

Никога вече, ОʼХара.