Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (62)

61.

Туриста, горкият, се чувстваше неспокоен, объркан и загубил форма. Имаше поне сто други места, където би предпочел да се озове, но това място — поредното временно убежище — бе именно там, където бе длъжен да бъде в момента.

Все още не бе успял да разгадае списъка с офшорните банкови сметки. Очевидно изброените в този файл хора укриваха данъците си, нали така? Но кои бяха те? И каква бе цената за допускането до този кръг от избраници? И защо този файл се оказа по-скъп от нечий живот?

Вече бе изчел вестника, а сега приключваше и с обемистия роман на Нелсън Демил за Виетнам. Сега се бе разположил на дивана с последния брой на „Спортс Илюстрейтид“. И тъкмо бе по средата на една статия за бостънския бейзболен отбор „Ред Сокс“, чиито надежди за добро класиране тази година внезапно бяха повехнали, когато тишината в стаята бе нарушена.

Зад вратата имаше някой.

Той грабна безшумно пистолета си, лежащ до него на дивана, и се надигна. Отиде до прозореца и повдигна леко единия край на щората, за да надникне към малката веранда.

Там стоеше някакво момче с плоска квадратна кутия в ръка. Зад него на алеята за коли се виждаше една „Тойота Камри“ с включен двигател.

Туриста се усмихна. Вечерята е доставена.

Пъхна пистолета отзад на кръста, под ризата, отвори вратата и поздрави младежа за доставки от пицарията „Пепе“. След пристигането си тук вече бе поръчвал пет-шест пъти от този доставчик.

— Поръчали сте пица с наденички и лук? — попита момчето за доставки. Изглежда, учеше в колеж или може би бе малко по-голямо. Трудно е да се каже заради нахлупената на главата му шапка с емблемата на бейзболния отбор „Ред Сокс“.

— Да. Колко дължа?

— Шестнадесет и петдесет.

— Сигурно си мислиш, че вече би трябвало да зная цената наизуст — промърмори Туриста на себе си. Бръкна в джоба на панталона, но извади ръката си празна. — Почакай за минута, отивам да взема портфейла си. — Тъкмо се канеше да се обърне, когато забеляза, че момчето е мокро от дъжда. — Защо не влезеш? — предложи му той.

— Много благодаря.

Момчето пристъпи вътре, докато Туриста отиде в кухнята за портфейла си.

— Навън май доста вали — подхвърли той през рамо.

— Да. Когато вали, имаме повече работа.

— Обзалагам се, че е така. Защо да излизаш да вечеряш в дъждовно време, когато някой друг може да ти донесе вечерята, нали?

Туриста се върна с банкнота от двадесет долара в ръка.

— Ето ти парите — рече той. — Задръж рестото.

Момчето за доставки по домовете му даде пицата и взе двадесетачката.

— Много, много ви благодаря. — Той бръкна под мушамата и се усмихна. — Само че още не сме приключили.

Туриста моментално стрелна ръка отзад към кръста си, но го стори прекалено късно и прекалено бавно. Пистолетът на хлапака вече бе насочен към гърдите му.

— Не мърдай! — извика момчето за доставки по домовете. Заобиколи го, застана отзад и измъкна беретата, натикана отзад в джинсите му. — А сега опри двете си ръце на стената.

— Кой си ти?

— Аз съм този, който ще те накара завинаги да съжаляваш, че не си поръчал китайска храна, ОʼХара.