Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (78)

77.

Прибирай се у дома, ОʼХара. Бягай оттук, идиот такъв!

Но не побягнах.

След пикника отидохме да се поразсеем с филма, прожектиран в киносалона към Дома на изкуствата в Плезънтвил. И това бе хрумване на Нора. Даваха трилъра на Хичкок „Задният прозорец“ и тя ми призна, че това бил един от любимите й филми.

— Обичам Хичкок. И знаеш ли защо, Крейг? Той е толкова забавен и в същото време показва и тъмната страна от живота. Все едно да гледаш два филма, като плащаш само за един.

Когато прожекцията свърши, ние до такава степен се бяхме натъпкали с пуканки, че решихме да пропуснем вечерята, планирана от Нора в близкия ресторант „Железния кон“. Стоях до нея на градския паркинг, сякаш двамата отново бяхме гимназисти, неуверени как ще завърши тази любовна среща.

Но не и Нора.

— Хайде да отидем у вас — предложи тя.

Изгледах я за миг, наблюдавайки изражението на лицето й. Тя вече знаеше къде живея — онази неприятна дупка, тясна като кутия за обувки. Дали ме изпитваше, за да види как ще реагирам? Или наистина пет пари не даваше къде живея?

— Хм, у нас ли?

— Имаш ли нещо против?

— Не. Но искам да те предупредя, че може да не се окаже това, което очакваш.

— Че какво толкова? Какво очаквам според теб?

— Да кажем само, че далеч не е това, с което си свикнала.

Нора ме погледна право в очите.

— Крейг, аз те харесвам. И само това е важно. Само ти и аз. Разбра ли?

— Разбрах — кимнах аз.

— Мога ли да ти вярвам? Иска ми се да мога.

— Да, разбира се, че можеш да ми вярваш. Аз съм твоят застрахователен агент.

С тези думи ние потеглихме към моя апартамент. Трябва да призная, че на Нора окото й не трепна, когато го видя — за втори път. Агифорд Корт Гардънс, моят дом, моят чудесен дом.

Хванати ръка за ръка, влязохме вътре.

— Трябва да ти призная, че чистачката днес стачкува — заявих с усмивка. — Непоносими работни условия, според нейните претенции.

Нора огледа жилището, подредено надве-натри.

— Всичко е наред — успокои ме тя. — Всичко това ми подсказва, че тук не се срещаш с никоя друга. А това наистина ми харесва.

Предложих й бира и тя прие. Заведох я дори в кухнята, тъй като не се съмнявах, че ще се усмихне презрително при вида на жълтите кухненски шкафчета „Формика“.

Тя отпи малко от бирата и остави на стола червената си кожена чантичка.

— Е, няма ли да ме разведеш още някъде наоколо?

— Та ти видя почти всичко.

— Но имаш спалня, нали?

Казах си, че тук вече трябва да спра, точно сега. Разбира се, ако наистина исках това, ние никога нямаше да се озовем в моята кухня. Би трябвало да й кажа нещо още там, в киното, нещо от рода на „нека да не насилваме нещата“.

Ала вместо това започнахме страстно да се целуваме още преди да стигнем до спалнята. Бях на път отново да се озова с Нора под завивките. Кой знае, това можеше и да послужи като повод за придаване на ново значение на понятието агент под прикритие.^[1]

Но наистина възнамерявах да обърна всичко това в моя полза. И си въобразявах, че зная точно откъде да започна.