Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (10)

9.

Някой някога бе казал нещо, което много бе допаднало на Нора, и тя го споделяше от все сърце: истинският живот почти винаги е съвсем различен от този, който водим.

Е, това обаче не се отнасяше за живота на Нора.

На ъгъла на „Мърсър“ и „Спринг“ в Сохо тя нареди на шофьора да спре, плати му и затътри куфара си към двуетажната сграда с изящна мраморна облицовка, в която се намираше нейният апартамент. Там някога се помещавал невзрачен склад, отдавна преустроен в къща с луксозни жилища. Това би звучало абсурдно за всеки друг град, но не и за Ню Йорк.

Нейно владение бе надстройката, простираща се на площ колкото половин етаж. С една дума, квадратурата бе много голяма, което обаче съвсем не бе попречило на Нора да я обзаведе със стил. Мебелите бяха само от Джордж Смит; подовете — застлани с полирано бразилско дърво; кухнята бе плод на дизайнерския талант на Погенпол. Уютно, тихо и елегантно — това бе нейното убежище. Нейното истинско единствено кътче на земята, където бих искал да бъда.

Всъщност съвсем малко хора, от които Нора истински се интересуваше, имаха достъп до това място.

До външната врата дежуреше стражът на Нора — керамична скулптура на гол мъж, метър и осемдесет, дело на Хавиер Марин.

Вътре тя бе оформила два по-интимни къта — единият, по-представителният, бе изцяло в бяла кожа, а вторият — по-семпъл, в контрастно черно. И двата проектирани от нея самата.

Тя обожаваше всичко в своето малко царство и за целта бе обходила антикварните магазини, битаци и художествени галерии от Сохо до Северозападното тихоокеанско крайбрежие, от Лондон и Париж до най-западналите селца в Италия, Белгия, Швейцария.

Никой не умееше по-добре от нея да подбира ценни старинни предмети.

Събираше сребро: притежаваше няколко безценни статуетки на Хермес, както и дузина масивни сребърни купи, които обичаше толкова много.

Събираше стъклени предмети на изкуството: старинни френски рамки за картини; кутии от матово стъкло в бяло, зелено или тюркоазено.

Събираше картини от подбрани колекции от прочути живописци и от изгряващи художници от Ню Йорк, Лондон, Париж, Берлин.

И разбира се, нейната спалня: толкова контрастна, макар може би малко претрупана — със стени в тъмновинено, с позлатени свещници и рамки на огледалата, с резбовани колони от прастаро дърво от четирите страни на леглото й.

Е, опитайте се да сътворите по-стилно обзавеждане. Ако можете.

Нора взе една бутилка „Евиан“ от хладилника и позвъни на няколко души по телефона, като първо се обади на Конър, когото наричаше своя „мъж за издръжка“. По-късно проведе аналогичен разговор с Джефри.

Малко след осем същата вечер Нора влезе в „Бебоу“ в сърцето на Гринич Вилидж. Да, наистина няма нищо по-хубаво от това отново да си у дома.

Нямаше значение, че бе понеделник и заведението бе претъпкано. Сред тихия звън на сребърните прибори, блясъка на кристалните чаши, финия порцелан и леката меланхолия, цялата тази елегантна атмосфера, редовните посетители изпълваха двете нива на ресторанта с възбуждащо, пулсиращо оживление.

Нора почти веднага съзря най-добрата си приятелка — Илейн, която вече се бе настанила заедно с Алисън — друга скъпа приятелка. Масата им бе покрай стената на първия етаж, използван предимно за инцидентни срещи. Премина покрай портиера и се насочи към стълбата. Щом стигна Илейн и Алисън, първата й грижа бе да се разцелува с тях. Господи, тя наистина обожаваше тези момичета.

— Алисън вече е влюбена в нашия келнер — побърза да я осведоми Илейн веднага след като Нора зае мястото си.

Алисън завъртя големите си кафяви очи.

— Само казах, че си го бива. Името му е Райън. Райън Педи. Дори името му е готино.

— Е, и това ако не е любов — включи се в играта Нора.

— Ето, на това се казва подкрепящо обвинението твърдение! — заяви с категоричен тон Илейн, която бе експерт по корпоративно право в „Еджърс, Бек и Шмидъл“, една от най-престижните юридически кантори в града. На всичкото отгоре тези прависти взимаха невъобразимо тлъсти суми само за едночасова правна консултация.

Говореха за вълка, а той не закъсня да се появи. Младият келнер, висок и смугъл, побърза да се изправи до масата им, за да се осведоми за желаното от Нора питие.

— Само една минерална, моля — процеди тя. — С повече мехурчета, нали?

— Не, тази вечер ще пиеш наравно с нас, Нора. Така че няма какво да се спори повече. Тя ще вземе един „Космополитен“.

— Веднага ще ви го донеса. — С чевръсто кимване той се обърна и се втурна да изпълни поръчката.

Нора притисна длан към устата си и поверително прошепна:

— Наистина е сладък…

— Нали вече ти обясних — прекъсна я Алисън. — Жалко само, че е прекалено млад. Сигурно още не е дорасъл, за да има право да консумира алкохол.

— Аз бих казала, че е твърде млад, за да има шофьорска книжка — подметна Илейн. — Или по-скоро ние остаряваме и те ни изглеждат толкова млади? — Сведе глава. — Е, ако е така, значи има защо да се чувствам потисната.

— Спрете! Аварийна смяна на темата! — обяви Нора. Обърна се към Алисън. — И така, кой нов нюанс на черното ще е на мода тази есен?

— Ако щеш, вярвай, но черното наистина може да е на мода.

Алисън си печелеше хляба като редактор по въпросите на модата в „W“^[1] или както обичаше да казва: единственото списание, което бе толкова дебело, че може да ти счупи палеца на крака, ако го изпуснеш отгоре му. Според нейните обяснения бизнес стратегията на изданието била съвсем проста: да се набляга на въздействащи реклами с колкото може по-мършави модели, издокарани в модни дрешки от елитни дизайнери, които никога не са демоде.

— Какво ново при теб, Нор? — попита Алисън. — Изглежда, вечно си извън града. Приличаш на бродещ призрак, момиче.

— Да, знам, че е истинска лудост. Едва днес се прибрах. Сега е на мода да имаш втори дом.

Алисън завистливо въздъхна.

— Имам си толкова много проблеми с вноските за единственото си жилище… О, това ме подсети за нещо. Казах ли ви за онзи мъж, който се нанесе на моя етаж?

— За скулптора, който си падал по странната модерна музика? — полюбопитства Илейн.

— Не, въобще не става дума за него. Той се изнесе преди няколко месеца — обясни тя и махна с ръка. — Този, новият, съвсем наскоро купи ъгловия апартамент.

— И каква е присъдата? — запита Илейн, юрист до мозъка на костите си.

— Ерген, очарователен и на всичкото отгоре онколог — обясни Алисън, ала внезапно сви рамене. — Е, предполагам, че може да ти се случи и нещо по-лошо в този живот от това да се омъжиш за богат лекар.

Още не бе доизрекла фразата и побърза да закрие уста с длан.

На масата се възцари тишина.

— Стига, момичета, всичко е наред — успокои ги Нора.

— Искрено съжалявам, скъпа — смутено промълви Алисън. — Не съобразих, че…

— Наистина няма за какво да се извиняваш.

— Аварийна смяна на темата! — обяви Илейн.

— Сега и двете се държите като глупачки. Слушайте, само защото Том беше доктор, още не означава, че никога не бива да говорим за лекари, нали? — Нора отпусна ръката си върху ръката на Алисън. — Хайде, разкажи ни нещо повече за твоя онколог.

Алисън изпълни молбата й и трите продължиха да бъбрят безгрижно. Бяха приятелки толкова отдавна, че не можеха да допуснат един ужасен спомен да помрачи срещата им.

Младият келнер се появи с коктейла „Космополитен“ за Нора, след което се зае да им представя специалитетите в менюто. Трите пийнаха, похапнаха, посмяха се, поклюкарстваха на воля. Нора изглеждаше напълно щастлива. Успокоена и отпусната. До такава степен, че нито Алисън, нито Илейн можеха да се досетят, че през останалата част от вечерта мислите й бяха заети само с едно: смъртта на първия й съпруг — д-р Том Холис.

Или по-точно: с неговото убийство.