Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (59)

58.

На бутилка „Перие Жуе“ в бар „Нат Кинг Кол“ Брайън Стюарт я забавляваше с весели истории от своето детство. Нора слушаше в захлас и се смееше от сърце на неговите преживявания. В същото време не можеше да не се впечатли от това колко привързан е той към семейството си. От начина, по който говореше за тях, си личеше колко са близки. Това я накара да изпита ревност. През всичките онези години, докато се местеше от едно приемно семейство в друго, тя беше щастлива, ако някой си спомнеше поне рождения й ден.

Не че възнамеряваше сега да разкрива пред Брайън каквото и да било от своето минало.

Относно тази част от живота си Нора бе разработила своя безупречно изпипана версия. Баща — архитект, майка — гимназиална учителка. Тримата живеели щастливо и безметежно сред ниските хълмове край Личфийлд, Кънектикът. И на колкото повече хора го разказваше, толкова повече сама си вярваше. Един ден, надяваше се тя, ще стигне дотам искрено да си повярва, че майка й никога не е убивала баща й, а самата Нора никога не е била свидетел на тази сцена.

Когато се преместиха във „Вонг“ за вечерята, Брайън премина на вино, а Нора — на минерална вода. И колкото повече се изреждаха блюдата и бутилките, толкова по-искрено се забавляваха и наслаждаваха на компанията си. Толкова й бе приятно с него, че вече изобщо не си спомняше за приликата му с Брад Пит. Брайън сам по себе си беше предостатъчно красив.

Да не говорим колко бе забавен, което бе истинска рядкост сред богатите. Ако невинаги, то поне в повечето случаи заможните мъже, с които се бе срещала, се оказваха изключително досадни или просто скучни, невероятно обсебени единствено от собственото си аз. Трудно, много трудно бе да се намери някой, който да е хем богат, хем интересен. Което я правеше още по-щастлива, че бе срещнала Брайън.

Чувствата явно бяха взаимни.

Както се развиваха събитията, май нямаше да стигнат до танците в „Лотус“. Тя се опита да си представи апартамента му. Сигурно е огромен, нищо чудно да заема цял мансарден етаж. Или пък е някакъв склад, или галерия, приспособена за обитаване. Скоро щеше да разбере.

— Добре ли си прекарваш? — попита я той.

— О, по-добре няма накъде.

Събеседникът й се усмихна. Само че това не бе щастлива усмивка. Нещо го ядеше отвътре и той изглеждаше все по-изнервен.

Нора се размърда на своя стол.

— Какво не е наред?

Той се бе заиграл с лъжичката си за десерта, като че ли искаше още повече да опъне нервите й. Очевидно успя.

— Има нещо, което се чувствам задължен да ти призная.

— По дяволите, ти си женен!

— Не, не съм женен, Нора.

— Тогава какво? — попита тя.

Лъжичката за десерта отново влезе в употреба.

— Става дума за нещо друго, което не съм — изрече той с леко запъване. Най-после остави лъжичката на мира и пое дълбоко дъх. — Това, което се опитвам да ти кажа, е, че всъщност аз не съм богат софтуерен магнат.

Думите увиснаха във въздуха, както и последвалата ги тишина. Нора загуби дар слово. Лицето на Брайън почервеня, но не от изпития алкохол. Признанието му подейства еднакво отрезвяващо и за двамата.

— Искам да ти го призная, понеже повече не съм в състояние да те лъжа — добави той.

— А защо ме излъга още щом се запознахме?

— Защото се страхувах, че няма да проявиш никакъв интерес към мен.

Нора примигна.

— А с какво всъщност се занимаваш? — попита тя.

— Автор съм на рекламни текстове.

— А, лъжеш, за да преживяваш. Тогава какви алчни, но предприемчиви капиталисти са те чакали в Бостън?

— Не, само един клиент. Компанията „Жилет“.

Тя поклати глава.

— Нека си го кажем направо: ти си очаквал, че единственото условие да те харесам е, ако си много богат?

— Така си мислех.

— Или защото си решил, че това е единственият начин да преспя с теб една нощ, например тази?

— Това не е вярно.

Тя го изгледа подозрително:

— Наистина ли?

— Добре, има малка доза истина — призна той. — Или поне отначало. Както вече ти казах, не мога повече да те лъжа.

— А имаше ли нещо вярно в това, което ми разказа за себе си?

— Да. Всъщност всичко. Всичко, с изключение на това, че съм приказно богат. Много съжалявам, че те излъгах — добави той. — Можеш ли да ми простиш?

Нора замълча за миг, може би само за подсилване на ефекта, преди да протегне ръка и да поеме неговата.

— Да — изрече тя. — Мога да ти простя. Прощавам ти, Брайън.

Няколко минути по-късно, когато всичко изглеждаше отново както преди самопризнанията на Брайън Стюарт, тя се извини и се отправи към дамската тоалетна, която се намираше в предната част на ресторанта. Нора я подмина и се запъти право към вратата, за да си хване такси за вкъщи. Запита се за миг колко ли време ще трябва на Брайън, за да проумее, че тя няма да се върне.