Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (100)

99.

В хижата цареше мъртва тишина, дори и от телефона не се чуваше звук. В службата за спешна помощ вече знаеха името ми и макар да не успях да съобщя местонахождението си, сателитите щяха да се справят и без мен. При условие че операторката си знае работата. Трябваше да предупреди началника си, той да предупреди Бюрото, Бюрото да получи координатите чрез импулсите, излъчвани от моя телефон, свързан с глобалната система за позициониране GPS, след което оставаше само да бъде вдигнат по тревога най-близкият полицейски участък. Звучи толкова просто.

От мен се искаше само все още да дишам, когато те пристигнат тук.

Това е свързано с един въпрос: Защо не отвърнах на стрелбата на Нора?

Аз си знаех защо. Не знаех само какво да правя с отговора.

Опитах се да се надигна от пода на банята, без да вдигам шум. Изгарящата болка в рамото никак не ми помагаше при тези мъчителни усилия. Все пак успях да се отдалеча от вратата и да се облегна на стената. С едната ръка държах пистолета, а с другата посегнах към ключа в ключалката. Завъртях го съвсем бавно.

Поех дълбоко дъх и примигнах няколко пъти. Не знаех дали Нора още дебне от другата страна на вратата, но трябваше да разбера. Разполагах с едно предимство — вратата се отваряше навън, към коридора.

Три.

Две.

Едно.

С всичките сили, които ми бяха останали, ритнах вратата. Тя зейна, широко разтворена.

Ниско приведен, изскочих през вратата. С насочен пистолет. Завъртях двете си ръце наляво и надясно, дебнещ за всяко движение. Изравних се с лампата. После зърнах отражението си в огледалото във всекидневната и едва не го прострелях.

Никъде никаква следа от нея.

Бавно поех по коридора към кухнята.

— Ти не си единствената с пистолет в ръка — извиках аз. — Не искам да те убивам.

Никакъв отговор.

Стигнах до вратата на всекидневната. Надзърнах за секунда.

Нищо не помръдваше. Нямаше нито следа от Нора.

Кухнята беше само на няколко метра. Като че ли чух нещо оттам. Някакво скърцане. Може би от стъпки. Тя беше там, застинала в очакване.

Отворих уста, за да кажа нещо. Но не успях да отроня дори една дума. Нещо ме заслепи, при това много бързо. Посегнах към стената, опитах се да се задържа на крака. Но коленете ми се подгъваха като гумени.

Все пак още чувах скърцането. Нима тя наближаваше към мен? Вдигнах ръка и насочих пистолета. Дулото му се поклащаше от треперенето на ръцете ми. Скърцането се усили. Ставаше все по-силно.

Иисусе Христе, ОʼХара!

Но тогава се усетих: това скърцане всъщност беше пукот. Което обясняваше неприятната миризма. Нещо гореше.

Добрах се до вратата на кухнята. Набързо надникнах вътре. Видях тенджера на печката, обгърната в дим. Врящият вътре ориз сега гореше.

Поех дълбоко дъх. И скочих!

Чу се трясък от затръшната врата. Отвън. Нора бягаше.

Измъкнах се от хижата точно когато двигателят на мерцедеса изрева. Първата ми крачка надолу по дървените стъпала беше накриво и паднах настрани. Прониза ме невероятно силна болка.

Нора превключи на скорост тъкмо когато успях отново да се надигна. За секунда ме изгледа през рамо. Погледите ни се кръстосаха.

— Нора! Спри!

— Да бе, как ли не, ОʼХара. Да спра в името на любовта?

Вдигнах ръка, но тя трепереше неудържимо. Прицелих се в задната част на колата, доколкото можех да виждам на оскъдната лунна светлина.

— Нора! — отново се провикнах аз.

Тя стигна до края на полянката и се готвеше да изчезне по прашния път.

Най-после натиснах спусъка, после го натиснах отново, за късмет.

После всичко потъна в мрак.