Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (29)

28.

— Здравей, мамо. Аз съм.

Нора прекоси малката стая и пое ръката на майка си. Леко я стисна, ала не последва ответна реакция. Не че я очакваше. Нора бе свикнала с това.

Оливия Синклер лежеше в леглото върху завивките. Беше се подпряла върху двете тънки възглавници. Повехнало лице и стъклен поглед. Жената бе на петдесет и седем, но изглеждаше на осемдесет.

— Добре ли се чувстваш? — Нора не я изпускаше от очи, докато майка й бавно се извърна към нея. — Това съм аз, Нора.

— Много си хубава.

— Благодаря. Направих си косата. Заради едно погребение.

— Знаеш, че много обичам да чета — рече Оливия.

— Да, мамо, знам. — Нора бръкна в торбата и извади последния роман на Джон Гришам. — Ето, виж, купих ти нова книга.

Тя я подаде на майка си, ала Оливия не я пое. Нора я остави на масичката до леглото и седна на най-близкия стол.

— Добре ли те хранят?

— Да.

— А какво имаше за закуска?

— Яйца и препечени филийки.

Нора се насили да се усмихне. Това бяха миговете, когато най-много страдаше, когато всичко изглеждаше, като че ли наистина общува с майка си. Ала не можеше да излъже себе си. Неизбежно, подвластна на някакъв инстинкт за самонаказание, тя подлагаше майка си на поредния тест, за да бъде съвсем сигурна.

— Знаеш ли кой е нашият президент?

— Да, разбира се. Джими Картър.^[1]

Нора много добре знаеше, че няма абсолютно никакъв смисъл да я поправя. Вместо това започна да й разказва за работата си, като спомена някои от домовете, които напоследък бе обзавеждала. Например обновяването на интериорите на жилищата на приятелките й в Манхатън. Последваха новините за последните събития в тяхното ежедневие. Илейн здравата се трудела в своята правна кантора. Алисън все още била барометър по въпросите на модата в списание „W“.

— Те наистина са ми добри приятелки, мамо.

Чук, чук, чук — чу се от външната страна на вратата на стаята.

Вратата се отвори и Емили се появи с един поднос.

— Време е за лекарството ти, Оливия. — Старшата сестра се движеше плавно, почти като робот. Наля вода в стъклената чаша от гарафата на масичката до леглото.

— Ето, вземи го, Оливия.

Майката на Нора взе хапчето и го погълна, а сетне изпи водата без никакво забавяне.

— О, това ли е най-новият му роман? — попита Емили, когато погледът й попадна върху книгата, оставена от Нора на масичката.

— Току-що го издадоха — обясни Нора.

Майка й се усмихна.

— Нали знаете колко обичам да чета.

— Разбира се, че знаем — веднага се съгласи Емили.

Майката на Нора протегна ръка към книгата. Отвори наслуки на някаква страница в средата и започна да чете. От книгата, обърната наопаки.

Емили се извърна към Нора — толкова добра и толкова красива.

— О, между другото — започна Емили, преди да си тръгне, — хорът от местното училище ще изнесе концерт долу в столовата. Ще се съберат всички от това крило на клиниката. Ти си добре дошла при нас, Нора.

— Не, благодаря. Вече се каня да си тръгвам. Напоследък съм доста заета.

Емили напусна стаята и Нора веднага стана от стола. На тръгване се приведе над майка си и леко я целуна по челото:

— Обичам те — прошепна тя. — Така ми се иска да можеше да ме чуеш.

Оливия Синклер остана мълчалива. Само проследи с поглед дъщеря си, докато излиза през вратата.

След няколко минути, когато остана сама, Оливия смъкна обложката на новия роман, обърна я и отново я постави на мястото й. След което пак разтвори книгата, с обложката на корицата наопаки, но страниците вътре ги четеше съвсем нормално — от горе надолу.