Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (42)

41.

Шофьорът наду газта, а аз незабавно се заех за работа. С мобилния си телефон. В паметта му вече бяха запаметени номерата на всички аеролинии, хотелски вериги и компания за коли под наем. Няма как, такива са правилата на професията.

Позвъних в Ейвис. След като изстрадах почти цяла минута в прослушване на ненужни автоматични съобщения, най-после се добрах до първата налична чиновничка.

— И за кога ще ви е необходима колата, сър? — попита тя.

— След пет минути. Може и по-скоро.

— О!

Тя ми обеща да стори най-доброто, на което била способна. В случай че не се окаже чак толкова добро, аз предупредих таксиджията, че може да се наложи да пропилее още малко от скъпоценното си време в моята компания.

Слава богу, не се стигна дотам.

Шофьорът на автобуса, в който пътуваше Нора, явно не бе от онези, дето обичат да си дават зор. След като се мота пет минути по трасето, моето такси успя да стигне до спирката малко след него. Когато Нора седна зад волана на своя „Крайслер Себринг“ със сваляем капак, аз вече бях зад кормилото на поръчания от мен микробус. Точно така: микробус. Бях си наумил, че никой не би очаквал да го преследва едно толкова бавно и невзрачно превозно средство.

Освен това през цялото време на гонитбата се стараех да поддържам известна дистанция от колата й. И това продължи, докато Нора най-после ми даде да разбера, че не е шофьор на раздрънкан градски автобус, а по-скоро състезател от Формула 1.

Ала колкото повече се стараех да я догоня, като че ли толкова повече тя се опитваше да ми се изплъзне. Вместо да се прикривам зад другите возила, аз бях принуден да профучавам покрай тях. Дотук с моя план за микробуса, не вдъхващ никакво подозрение.

Мамка му!

Червен светофар. Вече бях успял да се изплъзна от предишния червен светофар — в последната секунда, разбира се — ала сега се бях озовал на някакво оживено кръстовище. Нора се промъкна, а аз не успях.

Нейният автомобил вече се бе превърнал в едва различима точка в далечината, а аз нищо друго не можех да сторя, освен да псувам и да чакам. Мисълта, че съм препускал като бесен по целия този път само за да я изпусна така нелепо, караше стомаха ми болезнено да се свива.

Зелено!

Настъпих газта и едновременно с това надух клаксона. До дупка. Гумите изсвириха пронизително. Играта се бе променила в класическата гоненица „Настигни ме, ако можеш!“ и аз бях сериозно застрашен от пълен провал. Хвърлих забързан поглед към скоростомера. Сто, сто и десет, сто и тридесет километра в час.

Ето я! Зърнах колата й далеч пред мен. Позволих си въздишка на облекчение и се опитах да скъся още дистанцията помежду ни. Платното тук бе ограничено само до две ленти, а движението не беше претоварено. Така че можех да изпреварвам и изоставам, без да бия прекалено на очи.

Нещата започваха да ми се струват обнадеждаващи.

Ала май избързах с оптимизма.