Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (106)

105.

Останалите членове на дисциплинарната комисия се изнизаха и останахме само ние тримата. Уолш. Аз. Звукозаписната уредба. Отначало и тримата мълчахме. В продължение на двадесет, може би тридесет секунди той само се взираше втренчено в мен.

— Трябва ли да давам още обяснения? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не.

— А трябва ли ти да обясняваш нещо?

— Вероятно не. Но все пак искам да ти задам един въпрос. — Той се облегна назад в креслото и скръсти ръце пред гърдите си. Погледът му ме пронизваше като свредел. — Ще получа телефонно обаждане от горе, нали?

Този мъж си оставаше непроницаем.

— Защо го казваш?

— Нека да го наречем предчувствие от моя страна — бавно кимна той. — Ти си прекалено умен, за да се правиш на глупак.

— Мисля, че съм получавал и по-лоши комплименти.

Той пропусна сарказма ми покрай ушите си.

— Ти бе заловен със смъкнати панталони, в буквалния смисъл, но нещо ми подсказва, че си прикрил задника си.

Не отговорих веднага. Исках да разбера дали, ако продължи да говори, ще ми разкрие източника на своето „предчувствие“. Но не го направи.

— Впечатлен съм, Франк.

— Не е нужно — успокои ме той. — И без това всичко е изписано на лицето ти.

— Напомни ми никога да не играя покер с теб.

— Аз обаче все още мога да направя нещата дяволски трудни за теб.

— Напълно наясно съм с това.

— Нищо не може да промени това, което си направил, нито да прикрие издънването ти.

— И с това съм напълно наясно.

Той затвори папката.

— Можеш да си вървиш.

Аз станах от стола.

— О, и още нещо, ОʼХара.

— Какво е то? — попитах.

— Знам всичко за другата твоя задача. Знаех го още от самото начало. Защото съм в играта. Знам, че ти си Туриста.