Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (30)

29.

Току-що бях приключил с почистването на обективите на фотоапарата си — при това за трети път през последните двадесет минути.

Междувременно успях да преброя колко са шевовете по кожата около волана — точно триста и двадесет; сетне промених позицията на седалката си — по-скосена и с по-голям ъгъл за навеждане напред; а накрая от ръководството за поддръжка в жабката научих веднъж завинаги колко е оптималното налягане на гумите за модела БМВ 330i — 13,5 килограма на квадратен сантиметър за предните гуми и 15,75 за задните.

Скуката официално се приемаше като неотменна част от моя занаят.

Може би първо трябваше да й телефонирам. Не, реших аз. Запознаването ни непременно трябва да се проведе лично. Лице в лице. Дори с риск да заспя, докато я чакам в колата да се появи.

Ако знаех, че ще ми се наложи тъй дълго да вися тук, поне щях да си купя понички, от онези с крем — „Криспи“, по 7 долара и 11 цента кутията.

Но къде беше тя?

Десетина минути по-късно видях отсреща на Сентръл Авеню яркочервения спортен мерцедес, който изви към бетонираната алея за автомобили пред къщата на покойния Конър. Колата спря пред входа и тя слезе.

Нора Синклер. Предполагам, че би трябвало да добавя едно: Оу!

Тя се наведе, протегна се към задната седалка и взе една кафява книжна кесия с продукти. И докато търсеше ключа за къщата от всичките ключове на верижката, аз вече бях прекосил половината морава.

Провикнах се:

— Извинете… Хм, извинете!

Тя се обърна. Черният й траурен тоалет, с който я видях на погребението, сега бе заменен с джинси и бяла блуза с копчета отпред. Само слънчевите очила бяха същите. Косата й изглеждаше страхотно — гъста, блестяща, с великолепен тъмнокестеняв оттенък. С риск да се повторя, не ми остава нищо друго, освен да възкликна едно: Оу!

Накрая се озовах точно пред нея. Внимавах много да не преиграя с акцента.

— Вие ли сте Нора Синклер?

Със или без слънчеви очила, винаги можех да кажа кога ме измерват с поглед от главата до петите.

— Зависи. А вие кой сте?

— О, по дяволите, съжалявам. Трябваше първо да ви се представя. — Протегнах ръка. — Крейг Рейнълдс.

Нора премести кесията в другата си ръка и двамата се ръкувахме.

— Здравейте — рече тя, но гласът й все още звучеше предпазливо. — Значи се казвате Крейг Рейнълдс. И?

Бръкнах в джоба на сакото си и извадих визитната си картичка.

— Аз съм служител на застрахователната агенция „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ — обясних, след като й връчих визитката. Тя я погледна. — Моля, приемете моите съболезнования за вашата загуба.

При тези думи изражението на лицето й малко поомекна.

— Благодаря.

— И така, вие сте Нора Синклер, нали не греша?

— Да, аз съм Нора.

— Следователно мога да допусна, че сте били много близка с господин Браун.

Дотук бе с поомекването. Тонът й отново стана предпазлив:

— Да, бяхме сгодени. А сега, моля, бихте ли ми обяснили за какво е всичко това?

Сега бе мой ред да се покажа леко смутен:

— Искате да кажете, че не знаете?

— Какво да знам?

Позволих си кратка пауза, преди да продължа:

— За застрахователната полица на господин Браун. По-точно казано, на стойност от 1,9 милиона долара.

Тя изумено се втренчи в мен. Както би трябвало да се очаква.

— Тогава съм длъжен да ви информирам за още нещо, госпожице Синклер, което очевидно не ви е известно — добавих аз. — Работата е в това, че вие сте посочена като единствения бенефициент.