Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (111)

110.

Поехме по болничния коридор, за да се срещнем с майката на Нора — Оливия. През всичките тези години тя ползвала моминското си име — Коновър, — което още повече бе затруднило издирването й.

— Помня, че един ден разговарях с Нора за писателя Джефри Уокър, а на следващия прочетох във вестниците, че е починал — спомена Емили по пътя към болничната стая на Оливия.

Сюзън и аз се ограничавахме само с ролята на слушатели.

— Разбира се, не мисля, че съществува някаква връзка. Както не подозирах, че Нора е изпаднала в беда, докато не го видях по телевизията.

Емили се спря в коридора. Явно искаше да ни каже нещо, преди да стигнем до стаята на Оливия.

— Преди няколко седмици, може би беше преди един месец, по случайност прочетох една бележка на Оливия до Нора. В тази бележка се разкриваше една тайна, която ни изуми. Но в нея се казваше много за самата Оливия, а също и за Нора. След малко ще видите.

Емили продължи по коридора. Премина покрай вратите на няколко стаи и накрая се спря пред една врата и протегна ръка към дръжката.

— Ето, това е стаята на Оливия.

Старшата сестра отвори вратата и аз видях много стара жена, излегнала се в леглото си. Четеше някакъв роман и дори не вдигна глава, когато ние тримата влязохме вътре.

— Здравей, Оливия. Ето ги посетителите, за които ти споменах — изрече Емили с ясен, висок глас.

Най-после Оливия се обърна към нас.

— О, здравейте — рече тя. — Обичам да чета.

— Да, Оливия обича да чете — кимна Емили и се усмихна леко, а след това се обърна към Сюзън и към мен:

— Оливия отдавна ни е заблуждавала, при това доста ловко, относно действителното си състояние. Използвала е всички видове трикове, за да ни накара да повярваме, че е много по-тежко болна, отколкото е в действителност. Веднъж, при едно от посещенията на Нора, тя се престори, че получава пристъп, само защото дъщеря й щеше да разкрие нещо, което не би трябвало. Оливия знае, че ние записваме всички визити при нашите пациенти. Оливия е много добра актриса. Не е ли така, скъпа?

Оливия следеше с напрегнат поглед Сюзън и мен, но същевременно слушаше внимателно това, което говореше старшата сестра.

— Предполагам, че да, така е.

— Е, все пак ние всички се съгласихме Оливия да остане тук при нас, в „Пайн Удс“. А в замяна тя се съгласи да ви помогне.

Оливия кимна, без да откъсва поглед от мен и Сюзън.

— Ще ви помогна — прошепна тя. — Имам ли друг избор? — Едва тогава Оливия остави романа настрани и слезе от леглото.

И докато Оливия отиваше до шкафа, Емили отново заговори:

— Всеки път, когато Нора посещаваше майка си, тя й донасяше по един нов роман за четене, макар че не вярваше Оливия наистина да може да го прочете.

Оливия бе стигнала до шкафа и извади оттам една картонена кутия. Успях да видя, че беше препълнена с книги, но имаше и някакви изрезки, както и пликове.

— Преди две седмици Нора спря да идва. Но тогава започнаха да пристигат колети, адресирани до Оливия. Те бяха изпращани от Нора. В един от тези колети дори намерих една бележка — заяви Емили.

Започнах да се вълнувам. Колети. Сигурно бяха проследили откъде бяха изпращани. Нима Нора бе толкова глупава, че да остави адрес на подателя? Звучеше прекалено добре, за да е истина.

И наистина не беше.

Емили обясни, че нищо в тези колети не разкривало нещо относно местонахождението на Нора.

— Нямаше адрес за връщане на пратките. Нито някаква по-специална пощенска марка или щемпел.

Тя се обърна към Оливия.

— Моля те, дай на агент ОʼХара бележката, която получи.

Аз я взех, разгънах листа и прочетох на глас написаното.

„Скъпа мамо, съжалявам, че не мога да те посетя. Надявам се да ти доставя малко радост с новата книга, която ти изпращам. Както винаги с много любов, Нора“

Прочетох още веднъж тези редове, а после поклатих глава.

— И какво толкова специално има тук?

Сюзън побърза да ми разясни:

— Всичко. Колкото и внимателна да е била Нора досега, този път не е внимавала достатъчно.

Тя се взря в Емили.

Аз се взрях в Емили.

Накрая Емили ни обясни това, което очевидно вече бе споделила със Сюзън:

— Погледнете по-отблизо този къс хартия, агент ОʼХара. Вдигнете го на светлината — добави тя. — Ето, виждате ли го сега? Долу, в десния ъгъл?

Вдигнах бележката към прозореца и я приближих към очите си.

Мили Боже!

Листът бе белязан с воден знак. Обърнах се към другите и видях, че Оливия бе започнала да плаче.

— Тя е толкова добра дъщеря. Толкова много ме обича.