Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (83)

82.

След вечерята Нора се върна в своя апартамент, обзета само от една-едничка мисъл: Крейг. Целият този разговор за техния сексуален живот я подтикна да го желае още по-страстно. И то веднага. Трябваше поне да чуе гласа му. Затова веднага след като се преоблече в пижамата и се покатери на леглото, набра номера му.

Ала той вдигна едва след цели пет позвънявания.

— Да не те събудих?

— Не съвсем — измърмори той. — Бях в другата стая, затънал в четене.

— Нещо приятно ли?

— Не, за съжаление. Обичайните служебни папки.

— Звучи отегчаващо.

— И е така. Още една причина да се радвам, че ми се обади.

— Липсвам ли ти?

— Повече, отколкото предполагаш.

— Същото е и при мен — призна тя. — Да можех сега да бъда при теб… Нещо ми подсказва, че едва ли щеше да продължиш да четеш.

— О, така ли? И какво щях да правя?

— Щеше да ме държиш в прегръдките си.

— А нещо друго?

Нора зашепна в слушалката:

— Щеше да ме целуваш.

— Къде?

— По устните.

— Нежно или грубо?

— Отначало нежно. После грубо.

— А къде са ръцете ми? — попита той.

— По различни интересни места.

— Къде по-точно?

— По гърдите ми. Като за начало.

— Хмм. Добро начало, доколкото си спомням. И къде още?

— По бедрата ми. От вътрешната им страна.

— Оох, харесва ми.

— Почакай, те се плъзгат по-нагоре. Бавно. Ти ме дразниш.

— А това ми харесва още повече.

Нора не издържа. Прехапа долната си устна.

— Също и на мен, честно казано.

— Усещаш ли ме? — прошепна той.

— Да.

— Вътре ли съм?

Щрак.

— Какво беше това? — попита той.

— По дяволите, това е другата линия.

— Не й обръщай внимание.

Нора погледна към изписания върху екранчето номер на обаждащия се.

— Не мога, това е една от моите приятелки.

— Но нали сега ние говорим — възрази той през смях.

— Много смешно, няма що. Задръж за секунда, става ли? Тази вечер вечерях с нея и ако не й отговоря, ще се разтревожи.

Тя превключи на другата линия.

— Илейн?

— Не беше заспала, нали? — попита тя.

— Не. Дори съм по-будна от всякога.

— Почакай, нещо ми се струваш задъхана.

— Говорех по другата линия.

— Не ми казвай… Крейг?

— Да.

— И аз ти позвъних точно по средата на разговора, така ли?

— Няма нищо.

— Прекъснах ви. Съжалявам.

— Недей.

— Исках само отново да ти кажа колко се радвам за теб, скъпа. А сега се връщай към разговора си.

— Така и ще направя.

— Тооооооолкова ти завиждам!

Щрак!

— Още ли си там? — попита Нора.

— Тук съм — потвърди той.

— И така, докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо ми обясняваше защо няма да мога да мигна тази нощ.

— Нито пък аз. Утре ще се заемем с нещо истинско.

Нора го изчака да й каже нещо. Ала вместо това отсреща цареше пълна тишина. За какво си мислеше той?

— Не мога утре — изрече той най-после.

— Защо не можеш?

— Обвързан съм с една от онези работи, заради които ще се наложи да прескоча до централата ни в Чикаго. Всъщност именно за това четях преди малко.

— Какви работи? Не може ли просто да откажеш?

— Бих искал, но това е фирмен семинар. Освен това аз съм един от главните докладчици.

— О! — разочаровано простена тя. — Жалко.

— Ще се върна само след няколко дни.

— А ще ми се обадиш ли от Чикаго?

— Знаеш, че ще го направя. Може дори да продължим оттам, откъдето прекъснахме преди малко.

— Може би, ако си добро момче.

— О, ще бъда, непременно — обеща той. — Не се тревожи за мен.