Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (51)

50.

Звънът на моя телефон в офиса бе последван от гласа на Моли:

— Тя е — обяви секретарката.

Усмихнах се. Имаше само една тя, за която можеше да става дума. Нора се бе прибрала в града. Крайно време беше.

— Ето какво искам да направиш, Моли — казах. — Кажи на госпожица Синклер, че сега ще се обадя. После задръж линията и през следващите четиридесет и пет секунди гледай часовника си. След това ме свържи с нея.

— Дадено.

Облегнах се назад в стола си и се загледах замечтано в тавана. Той бе облицован с онези бели звукоизолиращи панели, които просто те умоляват да грабнеш една шепа много добре подострени моливи и да започнеш да ги забиваш в тях. Може би ми трябваше още време, за да събера мислите си, макар че само това правех през последната седмица. Струва ми се, че в радиус от двеста километра не остана нито една разпиляна моя мисъл.

Зън.

Благодаря ти, Моли.

Посегнах към слушалката и се постарах да звуча колкото можеше по-изнервен.

— Ало, Нора, още ли си насреща?

— Още съм насреща — изрече тя.

В момента бях готов да се обзаложа на каквото желаете, че никак не бе щастлива от изчакването.

— Би ли ме извинила за още една секунда, става ли?

Изключих линията, преди да може да възрази. Отново се взрях в тавана. Хиляда сто и едно, хиляда сто и две… Когато преброих до хиляда сто и петнадесет, отново включих линията и започнах с едно дълбоко вдишване:

— Господи, безкрайно съжалявам, че те принудих да ме чакаш, Нора — промълвих уморено, като този път се постарах да звуча колкото се може по-извинително. — Налагаше се да приключа преговорите с друг клиент по другата линия. Да разбирам ли, че си намерила бележката ми?

— Да, преди няколко минути. Вече съм в къщата.

Време бе за поредния тест на способностите й да лъже.

— Как премина пътуването ти? До Мериленд, ако не се лъжа, нали?

— Всъщност бях във Флорида.

Не. Всъщност си била в Бостън, исках да кажа, но не можех. Вместо това промърморих:

— О, да, наистина. Но не бих искал да гласувам там. Добре ли премина пътуването?

— Много добре.

— Знаеш ли, опитах се да ти се обадя на мобилния, чийто номер ми даде, само че се оказа, че той принадлежал на някакъв друг абонат.

— Странно. И кой номер набираше?

— Чакай да проверя. Имам го тук някъде.

Продиктувах го на Нора.

— Това обяснява всичко — каза тя. — Последните две цифри са осем четири, а не четири осем. Боже, надявам се да не е моя вината за това объркване. Съжалявам, ако е така.

О, наистина си я биваше.

— Няма нищо. Може би грешката е моя — казах аз. — Не ми е за пръв път да страдам от цифродислексия.

— Е, важното е, че сега разговаряме.

— Да, така е. Както и да е. Причината, заради която исках да си поговорим, е разследването за застрахователната полица.

— Има ли нещо ново?

— Може и така да се каже. — За миг се поколебах, преди да продължа: — Моля те, не бързай да се тревожиш, но се налага да го обсъдим лично.

— Толкова ли е лошо?

— Не бих го нарекъл точно така.

— Ако новините бяха добри, щеше да ми ги съобщиш по телефона. Признай си, че е така.

— Да, добре, може би новините не са от най-добрите — признах й аз. — Всъщност не би трябвало да се вълнуваш кой знае колко. Разполагаш ли по-късно днес със свободно време, за да се срещнем някъде?

— Мога да се отбия до твоя офис към четири.

И вероятно няма да се нуждаеш от указания как да го намериш, Нора, защото вече отлично знаеш пътя дотук.

— Четири е добре, дори отлично. Само че тук никак не е удобно. Пристигнаха бояджии за ремонта, а изпаренията от боите им са много вредни — бодро излъгах аз. — Знаеш ли къде е ресторант „Синята лента“?

— Разбира се. Намира се недалеч извън града. Често съм била там.

Знам.

— Чудесно — рекох. — Ще се срещнем вътре в четири за по едно кафе. Или, имайки предвид времето, бих могъл да кажа — за една ранна вечеря?

— Не, ако имаме предвид един и същи ресторант.

Засмях се и се съгласих, че е по-добре да се ограничим с кафето.

— Ще се видим там в четири. — С тези думи тя сложи край на разговора.

Можеш да разчиташ на това, Нора.